Винаги, когато са ме питали кой е най-тъжният ми спомен от дългата кореспондентска работа в Скопие, без колебание съм отговарял – трагедията с корабчето „Илинден“ във водите на Охридското езеро. Тогава, на 5 септември 2009 г., събота, предобед там намериха смъртта си 15 български граждани, всичките от Пирдопския край, някои – за първи път излезли в чужбина. И къде да отидат? Разбира се, в българския Ерусалим, Охрид, градът на 365-те църкви, параклиси и светилища, по едно за всеки ден от годината. За 15 човека от групата това се превърна в последното пътуване в живота им. Вследствие на пълното безхаберие на някои от местните хора, които не само че не гарантираха сигурността на пътуването, а дълго след това се опитваха да хвърлят вината върху кого ли не, само не да я поемат.
За случая и за инструментализацията му във вътрешните работи на Република Македония мога да говоря до утре. Сега думата ми е за друго, след като паметникът на жертвите от трагедията в Охридското езеро е атакуван и повреден. Така и не стана напълно ясно какво точно е било повредено – плочата с надписа ли или стилизираната капка върху постамента като символ на 15-те човешки живота. Имам си обяснение на тази неточност, защото от напънът на информационните агенции да са коректни с новината, дело на техни местни кореспонденти или репортери на място, е ясно, че са ползвани различни очевидци от Охрид. Оттам и различията в точността на информацията. За да стигне тя до нас и за пореден път да ни възмути до дъното на душата ни.
Важното е друго – че отново е направен опит този знаков символ на трагедията с 15-те българи да бъде разрушен или просто повреден.
И това не е за първи път Преди време, още преди паметникът да добие сегашния си вид, тогава беше само купчина камъни с малка плочка върху тях, някой беше откъртил плочката и я беше захвърлил. Кому пречеше тази малка купчинка, събрана някъде в края на „променадата“ покрай езерото, така и не се разбра. Както и сега няма да стане ясно въпреки бързата реакция и на нашето Външно министерство, и на външнополитическото ведомство в Скопие, а и на кмета на Охрид паметникът да бъде възстановен.
И понеже стана дума за кмета на града, моите спомени са от един друг градоначалник на крайезерния град. Александър Петревски, избран от квотата на СДСМ, ръководен тогава от Бранко Цървенковски. В часовете след трагедията на 5 септември човекът се опитваше да изглежда крайно добронамерен. Все гледаше да е близо до камерите на БНТ и на другите български медии, които пристигнаха бързо в Охрид. И тъй като се познавахме отпреди време, се въртеше около нашия екип. Разбира се, че в многобройните преки предавания го включвахме да си каже мнението, да изкаже съболезнования и… да обещае, че като кмет ще направи всичко необходимо в центъра на Охрид да се издигне паметник на невинните български жертви. Повярвах му, но при всички наши следващи срещи непрекъснато го питах какво става с обещанието му. Първия път беше на панихидата по повод 40-те дни от гибелта на нашите хора, организирана от него в Съборния храм „Света София“ в стария град. Имаше трима местни свещеници, но нямаше хора – само членовете на едно набързо сформирано сдружение от местни жители, които искаха не толкова да поменат паметта на 15-те жертви, но по-скоро да амортизират недоволството от безгрижието и безхаберието на властите от Охрид, които имаха своята отговорност за случилото се.
Петревски отиде заедно с делегация на общината и въпросното сдружение на погребението в България на загиналите като знак на съпричастност в скръбта на техните близки. Та тогава, на панихидата в „Света София“, го попитах какво става с идеята му за голям и красив паметник, а той ме хързулна с отговора си, че за 40-те дни не са успели, но първата годишнина от трагедията непременно ще го направят. Разбира се, годината мина, мина и втора, но паметникът така и не се появяваше. Вече се бях върнал в България след края на мандата ми и чак след време моят приятел и честен българин от Охрид Любчо Куртелов ми прати снимка на въпросната купчинка камъни, струпана наистина в края на пешеходната алея на брега на езерото. Щяха да минат години, за да се върна отново в Охрид с творческа задача за БНТ и заедно с Любчо да отидем при паметника, да го снимаме и да го оставим за архив в телевизията. Снимахме и ръждясалото вече корито „Илинден“, закотвено в близкия канал с вода от езерото, където македонските баровци „паркират“ яхтите си. Сред тях „Илинден“ изглеждаше съвсем нелепо и не на място, както беше нелепа цялата история с трагедията от 5 септември 2009 г.
Както се вижда, и съдбата на паметника никак не беше лесна. А това да го чупиш по целия свят се приема като белег за крайно нисък морал и възпитание, както и за примитивизъм, равен на мародерството на гробовете на мъртвите. Но повтарям – вандалщината над него не е изолиран случай.
Паметната плоча за Мара Бунева поставяна на парапета на кея на р. Вардар в Скопие, има сходна, дори далеч по-богата история на насилие и вандализъм. Колко пъти на 13 януари всяка година я поставяха, не минаваше и едно денонощие и парчетата от нея можеха да бъдат видени захвърлени долу до водата. В един момент на местните българи им писна и една година сложиха плочата и започнаха да дават дежурство да я пазят. Бяха наясно, че едва ли ще им стигнат силите да я опазят, но поне искаха да видят кой идва и я троши. На смени и денонощно дежуряха три-четири дни и когато решиха, че вече всичко е отминало, си тръгнаха. На следващата сутрин парчетата бяха долу близо до Вардар. По инициатива на БККС от Скопие с лидер Лазар Младенов следващата година бе изработена метална плоча със съответния надпис за подвига на Мара Бунева, убила преди много години на това място сръбския прелат Прелич. Занитиха металната плака върху бетона и така я спасиха. Мисля, че и сега е там и може да се види.
Вероятно не сте забравили и онези кадри с онзи малоумник Миленко Неделковски, който на връх Каймакчалан с огромен чук в ръка се канеше да замахне и да счупи плочата, поставена там в памет на подвига на българските войници. После се оказа, че снимката е монтаж, плочата е била счупена, дни преди онзи да се снима над нея. Очевидно е съзнавал провокационния заряд на един такъв монтаж, познавайки българската чувствителност към паметта на загиналите си герои по време на войните от първата четвърт на ХХ в. Особено на място като Каймакчалан.
Когато снимах документалния филм за Битолския надпис за БНТ, научих и една друга история или предистория. Когато я научихме, си дадохме сметка, че днешният вандализъм край Вардар си има и „светлия“ пример, от който новите генерации лумпени се учат Плочата с надписа, доказващ българския характер на цар Самуил и семейството му, е открита през лятото на 1956. Нейна снимка е направена от вече покойния Панде Ефтимов, която конспиративно доставя в българското посолство в Белград. Три години по-късно, в октомврийския брой на литературно-художественото списание „Пламък“ в София снимката е публикувана с кратка бележка от проф. Александър Бурмов. Публикацията става повод властите в Скопие да поискат оставката на директора на Музея в Битоля проф. Мачкич за това, че не е опазил забраната плочата с надписа да не се показва никому. Разгневен, Мачкич, сърбин по произход, хваща чук и тръгва да чупи камъка. Няма плоча, няма надпис, няма български цар Самуил… Младите му колеги се втурнали да го спрат с предупреждението: „Професоре, няма смисъл, текстът вече е публикуван в България, знае се…“ Така плочата останала цяла, макар че при различните премествания на Музея се е спукала наполовина. Така и е изложена в Музея на Битоля, на 2-рия етаж в бившите турски казарми, вдясно от стълбите, в дъното на залата.
Но когато поискахме да я снимаме за филма, директорът ни забрани и нареди на охраната да не ни пуска.
Това беше точно преди пет години.
