Когато бях войник и ни пращаше на работа, нашият старшина, казваше се Петко, но ние му викахме Пецата, обичаше да дава мъдри съвети и да ръси шедьоври. Той беше от онези старшини, от този тип, които гальовно наричаха „майката на ротата“. Това бе нарицателно прозвище, изпълнено с любов и особено умиление, тъй като за наборните войници „старшинката“ си беше цяла институция. Той приемаше новобранците, той ги обл ичаше, после той им връщаше дрехите, когато се уволняваха и ги провождаше в цивилизацията. Той наказваше и той пускаше войниците в отпуск, той беше всичко за тях, както майката за детето. И ако не прозвучи пресилено, бих казал, че старшината, символът на родната казарма, такава, каквато я помним, заслужава паметник. Щом има на Гюро Михайлов, защо да няма и на него.
Малко се поотклоних, та Пецата като ни пращаше на работа, зачисляваше на всеки по лопата и напътстваше: „Изпращам те с една лопата, ама да се върнеш с две!“. Защото се ръководеше от класиката в жанра, която за първи път чух от него, че „в армията нищо не се губи, само сменя собственика си“. Понякога ние се скатавахме, мързелувахме, но на него тези номера не минаваха. Казваше ни чистосърдечно, че тази работа нас чака и няма кой друг да я свърши. И подкрепяше аргументите си с любимия му виц.
Веднъж в едно село две сестри прескочили оградата на черешовата градина на ТКЗС-то, качили се на близката череша и почнали да пълнят торбите. Видял ги пъдарят и тръгнал към тях. А те примрели от страх, ни напред, ни назад, не могат да избягат. Застанал пъдарят под дървото, свалил си панталона, извадил си мъжкото достойнство, легнал под дървото и зачакал. Чакал, чакал… А сестрите стоят на черешата и не смеят да слязат. Минало доста време и по-малката се престрашила и казала: „Како, како! Давай да слизаме, тоя к.. нас ни чака. Да отмятаме работата, че да си ходим. Няма друг кой да я свърши.“
Пецата имаше и друг култов лаф. Строи ротата и пред всички току се изцепи: „Въпросът с банята съм го решил – баня няма да има“. И ни гледа проницателно да види как ще реагираме. Това са все истински случки, уроци и мъдрости, които не се преподават в нито една академия. Те се усвояват в най-великия университет – университетът на живота.
Да влезем в душата на войника.
По едно време в танковия полк в Сливница, в който служех като лейтенант, се заредиха извънредни произшествия – т.нар. че-пе-та. С жертви. Обстановката беше много тягостна. При последното ЧП старшина-школник като началник на караул при приемане и сдаване на наряда простреля смъртоносно началника на стария караул младши сержант от видинските села, който му беше много добър приятел. Играели си по детски с пистолетите в помещението, школникът неволно натиснал спусъка и го простреля в главата от 2 м. Трагична ситуация. Войниците цяла седмица отказваха да влизат в караулното и командването на полка се принуди да развърне спално помещение за наряда на палатки.
Въобще черни дни налегнаха полка. Тогава ЗКПЧ-то майор Антов, светла му памет, ни събра младите офицери и дръпна следната реч, която завърши така: „Всичко това се случва, другари офицери, защото не водим индивидуална работа с войниците. Не познаваме душата на войника. А сме длъжни да влезем в нея – ако трябва, дори и през з….ка, но ще влезем в нея“.
Прави ли се секс с чувал, пълен с кукуруз?
Навремето в Дупница имаше мобилизационен мотострелкови полк. Всички знаят, че службата в такива поделения е лека, не е като в плътните кашишки полкове, където офицерите и войниците ги скъсваха от полеви занятия.
В тези поделения за офицера беше празник, когато отиде на работа със строевата униформа – прав панталон, куртка и половинки обувки. Защото кубинките не се сваляха с месеци от краката заради постоянните тренировки и учения.
Та в тези мобилизационни полкове нямаше много работа. Офицерите се озорваха веднъж на няколко години, когато се правеше мобилизация. Затова някой от тях се разхайлазваха.
Та във въпросния полк един майор решил да си набере малко кукуруз от кооперативната нива. Отишъл на здрачаване с москвича в царевичака на ТКЗС-то. Напълнил един чувал с царевица и го метнал на задната седалка. Тъкмо започнал да пълни втория и в далечината се задал пазачът.
Ситуацията станала напечена, защото за такива неща тогава не прощаваха. За палка откраднат шпек се прощаваш с пагона, грози те дисциплинарно уволнение.
А отделно по партийна линия ще ти разкажат играта. Нашият човек обаче запазил хладнокръвие и му хрумнала гениална идея. А и вече се стъмвало и това го спасило. Метнал се на задната седалка върху чувала с кукуруз, завил се с одеяло и започнал да клати. Да имитира секс.
Приближил се пъдарят, погледнал през стъклото, а в колата вече почти тъмница, казал си: „А-а, този е от е…..те“, каквито често се навъртали в нивата, и отминал.
Как се ласкае командир по цигански.
Когато учех задочно в първата военна академия, бях в едно класно със заместник-командир на бригада от Транспортни войски в Пловдив. Казваше се Христев. В Транспортни войски, както и в Строителни, служеха доста осъдени, неграмотни, турчета и от ромските малцинства. Именно в казармата много от тях ядяха за пръв път на бяла покривка с прибори, спяха на бял чаршаф, тук ги ограмотяваха с учителки от началните училища. Разказвал ми е невероятни истории и случки от техния живот. А бойците от Транспортни войски работеха на трудно достъпни места, при изключително тежки условия, с дни и седмици не се прибираха в казармите.
И ми разказа следния случай. „Беше лятото. Влизам в поделението, а беше валял дъжд. И гледам едно цигане – редник, съблякло униформата и на една керемида в средата на локвата я търка със сапун и пере. Стана ми приятно, значи сме го понаучили на нещо полезно, на елементарни хигиенни навици и сега войникът е проявил самосъзнание и самоинициатива. Викам му – браво юнак, три дни домашен отпуск. И го попитах знае ли кой съм аз. А той ме погледна хитро и отговори: ти си другарят началник. И за да разбера дали е научило званията в армията, го запитах какъв чин имам. А цигането се стресна, поуплаши се да не се размине с отпуската, защото не знаеше званието, но за секунди се овладя и дяволито отговори: най-високия чин имаш. Е, направо ме удари в земята. Потупах го по рамото и му казах: за този отговор още два дни домашен отпуск ти давам.“
