Доц. д-р инж. Георги МАРИНОВ
Появата на първата иглена пушка Dreyse М 1841 дала съществен тласък в работата на руските конструктори по разработване на аналогично оръжие с не по-лоши тактико-технически показатели от тези на немската „иглянка”. Тяхната работа била насочена към преработка на голямото количество преднопълнещи капсулни пушки обр. 1856 г., намиращи се по това време във войските и в армейските складове.
По това време в развитите европейски държави започнал процес на замяна на оръжията с предно зареждане с такива, използващи патрони и зареждащи се от задната страна на цевта. В руската армия по това време имало огромно количество капсулни пушки обр. 1856 г. Командването на армията преценило правилно, че не било икономически изгодно те да бъдат унищожени, а да се предприемат стъпки за тяхното преработване по различни системи и методи, предлагани от талантливи оръжейни конструктори.
През 1866 г. един такъв метод за преработка предложил немският конструктор от Хамбург Йохан Карле заедно с англичанина Едуард Зонс. Тяхната система се оказала подходяща за преработката на руските 6-линейни преднопълнещи пушки обр. 1856 г., но тромавата руска държавна машина не могла да бъде лесно преодоляна.
Оценката на оръжието била възложена на капитана от артилерията Николай Иванович Чагин. Той дал положително мнение, но поставил някои условия пред конструкторите за усъвършенстване на механизмите. Двамата конструктори не възприели с охота направените забележки и напуснали Русия.
Системата за преработка обаче притежавала много положителни качества, които дали основание на оръжейната комисия да възложи на капитан Чагин нейното доработване. В процеса на работа възникнали доста проблеми. Един от най-сериозните бил силната износеност на цевите на преднопълнещите пушки, които трябвало да бъдат подложени на преработка. Това пораждало проблеми с избора на подходящ куршум на патрона, който да осигури добро уплътнение към износените вътрешни канали на цевта. Освен това възникнал и друг проблем, свързан със смачкване на патрона при вкарването му в патронника.
Проблемите били решени като за пушката бил създаден специален хартиен патрон от председателя на приемната комисия в сестрорецкия оръжеен завод полковник Велтищев. Той бил с калибър 15,24 мм и бил снаряден с 5,05 г димен барут. Оловният му куршум тип Миние имал маса 34,64 г и се изстрелвал с начална скорост 305 м/с. Прицелната далекобойност на пушката била 600 крачки (427 м), като мерникът на стрелковата пушка (с дълга мерна планка) бил разграфен за стрелба на разстояние 1200 крачки (853 м). Гилзата на патрона била изработвана от два слоя хартия. Капсулът бил разположен непосредствено на дъното. За да бъде възпламенен, ударната игла трябвало да пробие хартиеното дъно и да достигне до капсула. Не било предвидено наличието на екстрактор, тъй като всички остатъци от изгарянето на барутния заряд, гилзата и капсула се изхвърляли през цевта. Капсулът обаче се оказал доста сложен за изработване и това не било по силите на войските.
Системата за преработка била приета на 20.09.1867 г. с указ на император Александър II с наименование „6-линейная скорострельная игольчатая винтовка”.
Тя включвала отрязване на задната част на цевта на преднопълнещата пушка и изработване на цилиндричен патронник с куршумен вход. На мястото на отрязаната част се навивала стоманена цевна кутия, която се закрепвала към ложата с масивен винт. Затворът имал цилиндрична форма. Отварял се с помощта на лост, който при придвижването му нагоре отварял прозореца на цевната кутия за поставяне на хартиения патрон. При отваряне на затвора ударната игла се поставяла в бойно положение. В предната част на затвора имало конус. При дотикване на патрона в цевта конусът плътно влизал в задната част на патронника и уплътнявал херметично затвора В челото на конусната част се поставяли кожени шайби вместо гумени уплътнителни пръстени, както е при пушката „Шаспо”.
Скорострелността на пушката „Карле” достигала до 13 изстр./мин. По това време немските и френските пушки имали скорострелност до 5–6 изстр./мин.
„Карле” имала обща дължина 1320 мм, при дължина на цевта 892 мм. Масата била 4,5 кг, която създавала проблеми при нейното носене и използване.
При интензивна стрелба често възниквал пробив на барутните газове назад през затвора. Иглата била крехка и чуплива, тъй като след изстрел част от нея оставала в зоната на горене на барутния заряд. Пушката била доста чувствителна към замърсяване.
Сериозни проблеми възникнали при масовото производство на новия образец. Изработването му било възложено както на държавните оръжейни заводи, така и на частните предприятия в Петербург и в Либава, и на представителя на тулските оръжейници Виноградов в Киев. Най-трудна била ролята на тулските оръжейници, които трябвало да изпълнят поръчката не в Тула, а в отдалечения Киев. Фактическата преработка стартирала през 1868 г. Качеството на продукцията обаче не било особено добро.
Възниквали проблеми с точността и със зареждането. Тези недостатъци трудно се отстранявали, в резултат на което производството спаднало под предварително планираното и договореното. Неизпълнението от страна на държавните заводи довело до формирането на специална комисия в края на 1868 г., която успяла да разкрие и отстрани тесните места в технологията.
Към проблемите обаче се добавил още един, свързан с лобирането от страна на наследника на престола Великия княз Александър Александрович. Той попаднал под влияние на фабриканта и крупен авантюрист Путилов, който настоявал за внедряване в цялата армия на системата на своя близък приятел – флотският лейтенант Баранов. Путилов се надявал, че основната поръчка за преработка по тази система ще бъде възложена на неговите предприятия. Затова престолонаследникът направил всичко възможно да забави производството на „Карле”, но това дало зелена светлина на внедряването на системата „Крнка”.
Независимо от всички трудности и пречки от системата „Карле” били преработени общо около 213 хил. пушки които били изпратени във войските в Кавказкия, Оренбургския, Туркестанския и Сибирския окръг. През Руско-турската война 1877/78 г. с пушки „Карле обр. 1867” били въоръжени войските, действащи на Кавказкия фронт, които били използвани успешно срещу добре въоръжения противник с по-модерните пушки „Снайдер” и „Пибоди–Мартини”.
