Илия ПЕТРОВ
Краткостта може да е изящество, но може и да е шифър.
Вероятно сте чували за най-краткия разказ, написан на салфетка от Хемингуей. След като се хваща на бас, че може да напише разказ от 6 думи. И то не какъв да е разказ. А потресаващ. Разказът е следният – „За продан. Бебешки обувки. Никога необувани”.
Мое мнение е, че това събитие, датирано отпреди 60 години, никога не се е случвало. Макар преподавателите по литература да твърдят, че това е най-кратката кратка история. На всеки, който е чел Хемингуей, е известно, че той по-скоро би могъл да бъде наречен графоман (да ме прощават почитателите му), отколкото лаконичен. Разбира се, не може да се сравнява с класическия романист Балзак и неговите 98 тома и 2000 герои. Разказът на и за Хемингуей принадлежи по-скоро на жанра „градска легенда”. Обикновено той се тълкува трагично и сантиментално. Като разказ за нероденото или роденото, но не преживяло дълго дете. Което няма необходимост вече от предварително закупените му обувки. Така е прието да се тълкува. Но колкото по-кратка е една фраза, едно изречение, един разказ, един изживян ден, ако щете, толкова по-голяма необходимост има те да бъдат интерпретирани.
Джеймс Джойс в романа си „Одисей” описва един-единствен ден от живота на 38-годишния Леополд Блум на 933 страници. Последната глава е от 8 изречения. Вътре в тях няма каквито и да било препинателни и пунктуационни знаци. И така – близо 50 страници. Когато говоря за великия ирландец, то е само, за да поставя категоричен контрапункт на лаконизма. Но да се върнем към
най-късия разказ на Хемингуей
Помислете само, без да сте заслепени от вградените внушения в шестте думи на „разказа”. Обувките може да не са носени от детето, защото се е оказало, че са му малки, когато е проходило. Или детето упорито не е искало тези обувки, защото, да речем, не е харесвало цвета им. Или пък се продават, защото е настанено в приемно богато семейство, където са му купили по-хубави. Или просто обявата е написана така, че въпросните обувки да бъдат продадени по-бързо и да бъдат купени нови. И прочие.
Краткостта може да е изящество, но може и да е шифър. Лаконичността не е измислена от Хемингуей, нито от виртуалните съвременни „режисьори и оператори”, заменили селфитата с кратки клипчета. Ако трябва да сме честни, примитивните сапиенси отпреди 50 000 години са били жестикулационно словесно и художествено най-пестеливи. Каквито впрочем сме и ние, но по други причини. Всъщност спартанците от областта Лакония са тези, които са кръстници на краткостта. Те не обичали да говорят дълго. Прословута е историята за Филип II Македонски, който ги заплашва: „Предайте се, защото, ако превзема Спарта със сила, ще унищожа цялото население”. Отговорът бил- „Ако”. Филип наистина превзема града, на чието неселение не му се вярвало, че може да постъпи така с гърците, защото един от тях е бил учител на сина му.
Все пак никой съвременен създател на вертикални къси клипове, мемета, гифтове, стикери, емотикони и използващ кльомби, скоби с тирета пред и зад тях, цифри вместо букви и букви и съчетания от букви с неопределено предназначение, както и други техноезикови жанрове и инструменти, няма да може да надмине Цезар с Veni, vidi, vici (Дойдох, видях, победих) или Петър Първи с „Говори кратко, искай малко, тръгвай си бързо”.
Светът, в който днес живеем, е свят на краткостта. Но съвременната лаконичност няма нищо общо с крилатите фрази, афоризмите, епитафиите, приказките и фрагментите. Съвременната краткост е брутална. Тя
няма нищо общо с мъдростта
Тя е мигновена, лукава, изобретателна и преди всичко нахална инвазия в съзнанието. На което съзнание краткостта предоставя забавление, но иска обратно пари.
И това особено натрапчиво личи във виртуалното ни общуване, което напоследък е преобладаващо. Един от най-успешните начини да бъдем манипулирани, да се ориентираме и запомним полезната за нас част от цунамната информационна вълна е краткостта на текстовете. Било то послания на реклами или текстове, описващи събития, съставляващи коментари, анализи или прогнози. Жанрът няма значение. Жанрът на съвремието е жанр на много късия текст (чат), на късото аудио или на късото видео. Жанрът на днешността е мимолетността на съкратеното общуване. Съзнавам, че с настоящия текст противореча на самия себе си, но в. „Българска армия” е преди всичко печатна медия, излиза веднъж седмично и целите ѝ не са да забавлява или да печели пари. А умове.
Кратките текстове, звукови и видеоклипове от 60 сек или по-малко (в политиката ги наричат SoundBits) измислени, споделени и многократно повтаряни в приложения като TikTok, Snapchat, Instagram, Tweet, You Tube и други подобни, които тепърва ще се появяват, се четат, слушат и гледат от 1,5 млрд. души дневно. Половината от тях са под 25 години. На ден се ъплоудват 708 къси видеоклипове. Късите видеоплатформи са генерирали печалба през 2019 г. в размер на §95 млрд. от продажба на стоки и услуги и са създали 1,2 млн. работни места в глобален план. Дори галерията „Уфици” във Флоренция използва кратките видеоклипове, за да запознае младежката аудитория със статуите и картините в музея. В един от последните анимационно изработени рекламни клипове на галерията „Уфици” коронавирусът се разбива в картината на Караваджо „Медуза” в съпровод на 9-а симфония на Бетовен.
„Макдоналдс” в Австралия, натъквайки се на проблеми с набирането на работници, пусна платформа за „снапликейшън” (едновременно като видеообява и реклама и като видеокандидатстване) вместо стандартните „апликейшън” форми. В Саудитска Арабия тази кампания на „Макдоналдс” получава 43 000 „снапликейшъни” за един час. Тези кратки послания са различни от ежедневните навици, с които профукваме времето си. Те променят начина, по който работим, начина, по който общуваме, начина, по който учим, начина, по който гласуваме. Променят самите нас. Цифровите стратези вече изследват взривоопасното нарастване на кратките съдържания с широко разпространение и предричат превръщането им в икономическа, политическа и социална сила.
„Шерването” на текстове и образи замести говоренето по телефона. Понякога имам чувството, че всички ще забравим как се говори. Това е
орис на модерността
Пиша кратко, следователно съм. Чета кратки послания, следователно съм. Изобретявам и гледам кратки клипчета, следователно съм. Това са съвременните псевдо-Декартовци. Краткостта на формите предопределя и краткостта, и ограничеността на нашите връзки. Тяхната фалшивост, симулативност и самотност. Не е чудно, че в Япония за пръв път беше назначен министър, отговарящ за проблемите на самотните хора. (Със сигурност ще бъде най-несамотният човек в Япония).
Обичайната съвременна човешка ситуация може да се развие в един 60-секунден вертикален видеоклип, в който ние сме в една стая с един човек или цялото ни семейство, но в същото време си говорим с целия свят. Едновременно сме с близките си хора… и сме сами. Защото само кимаме, правейки се на ангажирани, а се опитваме да сме заедно във връзка, да говорим и видим всички и всичко в мрежата. Набързо. Защото в мрежата не можеш да гледаш и да говориш по друг начин освен съкратено. Нямаш време да се правиш на Джеймс Джойс. Само че това не е връзка. Това е само свързване. На английски фразата „ще поддържаме връзка” буквално преведена е „ще продължим да се докосваме”. Остатък от добрите стари времена, когато връзките бяха свързани с докосвания. Тези малки устройства в джоба ни или на бюрото ни, или в леглото ни са мощни психологически инструменти. Днес кратките и перфектни двойки са – „Аз и моя смартфон”. Или „Аз и моя лаптоп”. В скоро време ще стане „Аз и моя робот”. А може би „Аз и моя чип”? Вече даже не може да се говори за „Краткост”. Говори се за „Веднага”. Шепа технологични компании ежедневно пренасочват мислите на милиарди хора и всички те се състезават за една награда – нашето внимание и пари. Тези компании, фундамент на дигиталното общуване, създадоха общество, в което, ако двама души искат да общуват, единственият начин, по който могат да го направят, е чрез финансирането от трето лице. Което обикновено ги манипулира. Джарон Ланиер, американски писател по компютърна философия, в книгата си „Десет аргумента за моментално изтриване на акаунтите ви от социалните медии ” нарича потребителите на социални медии „автоматизирани разширения на платформите”.
Да признаем, съществува и психологическо, не само виртуално основание за краткостта. „Портмонето на Милър” се нарича. Това е
кратковременната памет на индивида
в която той може да сложи само 7 „монети”. След редица експерименти Джордж Милър доказва, че нашата кратковременна памет е способна да запомня средно седем букви от азбуката и пет прости думи. От всичко това следва, че човек може да запомни 7 плюс-минус 2 елемента. Следователно съхранява не повече от 9. По-често не повече дори от 5. Тоест, паметта на човека не анализира информацията, а само външните и общи нейни характеристики. Ако количеството от елементите са повече от 7 (в краен случай 9), то мозъкът разбива информацията на подгрупи, за да сведе количеството им от 9 до 5.
И така. Лаконично обобщение. Закрепостяване на вниманието ви. Стремеж към парите ви. Притежанието на живота ви. Дори след края му? Това е възможно. Посредством разнообразните приложения, създаващи мултиплициращи се опции, които да творят кратка вечност. Защото същите тези компании, за които споменах, ни обещават, че след смъртта ни могат да ни обезсмъртят. Чрез компилация от постовете ни, личните ни послания, снимки и видеоклипове. Ще получим от мрежата посмъртна, кратка, дигитална индулгенция. Няма как в заключение да не припомня на любителите на лаконичния виртуален стил най-кратката епитафия. „Беше”.
