Илия Петров
Политическият език оформя политическата реалност. Той е ожесточен, защото в основата на политиката е конфликтът
Откриването на 45-ото Народно събрание предизвика оживени коментари най-вече заради агресивната и дори враждебна лингвистична стилистика. Вероятно в отминалите десетина дни парламентът изпревари по рейтинг спортните предавания и емисии и беше най-гледаното шоу по всички наши телевизии. Което е полезно впрочем. Прекалено много детайли от всекидневието ни зависят от политиката, за да я неглижираме. Може и да не я харесваме, но поне трябва да се опитваме да я разбираме. Всяка смяна на политическата власт е като втория брак – триумф на надеждата над опита. Веднага обаче, когато властта се трансформира така, че тази трансформация да изглежда тотална, безвъзвратна и завинаги се декларира, че преходът е свършил. Това се случва от 32 години насам. С началото на този парламент беше обявен за енти път и краят на прехода. Сериозно започнах да си мисля, че преходът в България ще завърши, когато изтече времето на хората, които помнят неговото начало. В парламентите основната задача на политиците е да говорят. Впоследствие се приемат тезиси, програми, доктрини, стратегии, декларации, меморандуми, мораториуми и закони. Произходът на самата дума
„парламент”, преведена буквално на български, означава „говорилник”.
В близкото минало се занимавах сериозно със стила, жаргона и фолклора на политическия език, с пейоративните наименования и прякори (от рода на все още популярното ПКП) и за фразите, превърнали се в идиоми. Дори издадох и книга, която ще ми послужи като основа на тази статия. Няма да споменавам името ѝ, но се получи нещо като хербарий, в който бяха закарфичени стотици езикови снимки на една какавида, която не беше нито гъсеница, нито пеперуда. „Една отвратителна какавида”, я нарече в предговора Андрей Райчев. Парламентарното слово винаги е било подсладено, подлютено или пресолено в зависимост от това, каква манджа се готви за електората. Политическият език оформя политическата реалност. Той е ожесточен, защото в основата на политиката е конфликтът. Ако перифразираме Клаузевиц, политиката може да се разглежда като продължение на войната с мирни средства. Моето намерение с тази статия е да се опитам да покажа, че нищо особено не се случи от езиковоструктурна гледна точка, а следователно и от политическа при откриването на поредното Народно събрание. Не мисля, че ще е лесно да се обясни това, особено на поколенията, родени след падането на комунизма и след свикването на 7-ото ВНС. Във всеки случай в политическия фолклор и парламентарните дебати фрагментарно, но непрекъснато възникват думички и фрази като на студентска бригада или в казарма, които могат да бъдат разбрани само отвътре. Повечето от тях впоследствие изчезват като морската пяна. За да илюстрирам колко мимолетно е политическото слово, ще направя опит да сглобя накратко един пъзел от фразеологията на същинското начало на прехода. Защото, въпреки че
никой не знае кога ще свърши преходът
то спор за това, кога е започнал още няма. Макар думата „преход” да е твърде мила, за да обозначи фундаменталната промяна от 32 години насам. Вероятно трябва да се стартира с думите на Благовест Сендов: „Всички съгрешихме и вкупом излишни станахме” – цитат от Евангелието на Матея пред депутатите от последната сесия на социалистическо НС при смяната на Живков с Младенов. Той предложи и БКП да се извини на народа, но беше скастрен от Луканов. Следва по подразбиране и спорната фраза на Петър Младенов: „Време е да дойдат танковете”, изречена по повод на протестите пред НС на 14.12.1989 г. срещу чл.1 от тогавашната Конституция за ръководната роля на БКП. Въпреки че Петър Младенов оспори автентичността на записа на видеокасетата, впоследствие беше наречен „Пешо Танкиста”. На първия свободен митинг в България на 18.11.1989 г. известният сценарист Георги Мишев каза: „Бог високо, а Царят е чак в Мадрид”. В смисъл да не чакаме някой друг да ни помогне при демонтирането на тоталитарната система. Кой тогава би могъл да си въобрази, че Бог ще си остане високо, но Царят след 11 години ще стане премиер на България? Впрочем на стъпалата пред храм-паметника „Св. Александър Невски“, които играеха роля на трибуна на ораторите, се беше композирала толкова разнородна компания, че днешният парламент нищо не представлява в сравнение с нея. „И никакви викове за кожите по стените” (на комунистите) беше фраза на един от неизвестните тогава оратори, политическият затворник Петър Гогов. Интонацията и видът му обаче бяха такива, че се разбра точно обратното. Твърдя това, защото присъствах, и съм убеден, че изказванията и настроенията на митинга бяха класически манипулирани. Дори в последвалата предизборната кампания в клиповете си БСП (БКП) използва видеозаписа от речта на Емил Кошлуков на митинга, като вместо неговите думи
бе направен монтаж с реч на активист от Хитлерюгенд
Тогава беше времето (не сега), когато булевардната реч нахлу в политиката, а сетне и в парламента. Около тези събития д-р Константин Тренчев произнесе фразата „комунистически свине” и после му се наложи да обяснява, че не е имал предвид всички членове на БКП, а само нейната върхушка. Появи се йеромонах Христофор Събев и въведе бденията със свещи пред парламента, за да се гонят комунистическите духове. Той беше наименован от улицата като „ Фори Светулката”, а след време отлюспен чрез комисията „Чисто минало” от СДС през 1994 г., когато заяви, че тогавашното СДС е „синя ръкавица на червена десница ”. Намесиха се „професионалистите” обаче и в стартиралата кампания за ВНС като символ на БСП се появи Четирипръстият Начко, а на СДС Синьото лъвче. Седмото Велико народно събрание започна работа на 10 юли 1990 г. Макар всяко сравнение да куца, то беше такова събитие за нашето поколение, каквото е 45-ото НС за днешното. Председателят на 7-ото ВНС акад. Николай Тодоров бе назован, без особена нежност от уличния език „Ватмана”, заради вредния му навик да използва звънеца на парламента като ръчка за управление на трамвай. Той редовно „спущаше” заседанието и казваше че „дневният ред трябва да си върви по дневния ред”, а любимата му реплика беше „Има си хас!” Депутатите във въпросното ВНС се възприемаха като
страховити народни трибуни, хич не бяха дружелюбни
и наблягаха изключително на артистичните си прояви. Например братята Иван и Крум Неврокопски, видни представители на земеделците в СДС, произнасяха дълги и отегчителни речи, като че ли да наваксат принудителното мълчание по времето на тоталитарната цензура. Крум Неврокопски имаше маниера, точно когато всички очакваха, че ще приключи речта си, да направи една горна финтифлюшка и да започне отново. Той беше толкова нервен, че веднъж даже се закани на Соня Младенова (депутат от БСП), че ще й счупи главата. Съжалявам да го кажа, но Мика Зайкова не би могла да се мери с бай Йосиф Петров, който с репликата: „Честит ти имен ден, Андрей, честита ти оставка!”, поздравяваше Луканов от трибуната. Или с Човекът парламент и зет на Кимон Георгиев Гиньо Ганев, който иронично приканваше депутатите „да слязат от стените”. В смисъл от первазите на стените в пленарната зала, където впрочем и в сегашното НС висят част от тях. Той съобщаваше например, че Александър Йорданов „се задава към трибуната със своя член двйсет и три. И така, който поддържа този член, моля да гласува с вдигане на ръка. Господине, Вие не гласувате ли, или поддържате този член с две ръце?” Седмото Велико народно събрание завърши с приемането на днешната Конституция на България. Приемането ѝ бе ознаменувано с думите на Александър Йорданов: „Това Народно събрание може да е велико, но не е вечно”, както и с култовото изречение на Блага Димитрова, забележителна българска поетеса и писателка и тогава вицепрезидент на България:
„Да им изсъхне ръката на тези, които подпишат Конституцията.”
Сега тук ще спра политическата кинолента, защото кадрите, които предстоят оттогава до днес, са основание за сериен филм, на който винаги липсва финалът. Ако я развия, по-бързо ще бъдете засипани с фрази от рода на: „За бога, братя, не купувайте”, „Спечелихме с малко, но завинаги”, „Спестявах от банички”,„Избори се печелят с бой”, „Нахранете журналистите”, „Вината поемаме само с мезетата”, „Моите депутати са ненаситни, алчни и нагли”, „На президентските избори ще се кандидатираме Сульо, Пульо, Атанас и аз“,
„Бира не се сервира в НС, въпреки че отдавна го искам”, „Гласувах с отвращение”, „Избори до дупка”, „Тримата ще бъдете прекрасен тандем”,
„Егати държавата, дето аз й бях вице”! И изобщо безкрайна „Дрън-дрън ярина”. Текстът вече натежа от фрази спомени, даже, без да споменавам авторите. Да се обхване фразеологичният език на прехода в една статия е causa perduta. Още повече че фразеологията често се разминава с фактологията.
Днес, ако трябва да анализираме езика на Бойко Борисов, ще трябва специално политико-лингвистично изследване. Вероятно забелязвате обаче лекотата, с която в политиката се изричат всевъзможни фрази, и второ, колко малко са политиците, които носят отговорност за думите си. Дори може да се каже, че относително приемливата поносимост на хората към политиците е заради късата памет на гражданското общество. Затова е полезно периодично тази памет да се опреснява.
В заключение
искам да охладя малко ентусиазма на младото поколение
което с трепет и жар съзерцава новия парламент. Спокойно. Каквото преживяхме ние, ще го преживеете и вие. Така или иначе, всеки, който е в политическото око на тайфуна, трябва да свикне със светлините на прожекторите на общественото и медийното внимание. И да се съобразява не с успеха си, а с мимолетното си положение на значимост. Работата е там, че често тези прожектори заслепяват не само очите, но и ума. През 43–42 г. пр. Хр. в предговора към „Заговорът на Катилина” Гай Салустий Крисип изтъква следното: „Ако един човек е без обществено значение и поради гневливост се провини, малцина узнават за това. Всички люде обаче знаят за делата на тези, които са облечени с голяма власт. Така колкото по-висок е жребият на един човек, толкова е по-малка свободата му”.
