Старата генерация автократи и популисти си отива, кризата за политическо лидерство продължава.
Монотонната и сивата картина на балканското политическо лидерство се поразкъсва, но без гаранции, че окончателно ще се промени. Познатите автократи и популисти са още по върховете на властта, а там, където не са, зад кулисите се опитват да дърпат конците на новите лица. Явно познатият стил на управление, характерен за почти всички балкански държави, се харесва както на политическите елити, така и на избирателите, щом при всеки вот дават доверие на тези хора с неясно минало, популистко настояще и неопределено бъдеще.
Да видим къде са старите лица.
Тъжна съдба сполетя емблемата на прехода в Косово
от бивша сръбска провинция към суверенна и независима държава Хашим Тачи. А беше толкова самоуверен и горд за това, че беше „първи избор“ на американската дипломация и тайни служби между многото бунтовнически командири от Армията за освобождение на Косово (АОК). „Булдозерът“ Ричард Холбрук, помощник-държавен секретар на САЩ, отиде в горите на Косово и се срещна със „Змията“, както бойците и хорската приказка наричаха Хашим.
Тачи мина през всички нива на властта в Прищина, беше премиер и президент на вече независимата най-млада държава на Балканите. Ползваше се с доверието на косоварите, които на всички избори даваха солиден брой гласове на неговата Демократична партия на Косово. Видимо израсна като политик, но заедно с това носеше всички родилни белези на прехода от бунтовнически лидер към силен и авторитарен маниер на поведение. Демократическата администрация на Клинтън, която го избра, а после и тази на Обама, си отидоха, но политическото доверие към Тачи бе непоклатимо. Той беше представител на тази генерация косовски политици, която се роди от АОК и която в масовото публично съзнание на хората от новата държава се свързваше с мита за победата над сръбските сили и тяхното изгонване от територията на страната. Не без помощта на САЩ, разбира се, които и досега имат пълен контрол над събитията там.
Политически Тачи стоеше добре, въпреки че обвиненията за корупция, за непотизъм и за други социални язви в обществото взеха да хвърлят сянка върху идеалния му образ на победител и държавник. Кризата в политическата му и управленската идентичност настъпи по юридическа линия заради причастност към престъпленията на АОК през войната срещу сръбските власти (1988–1989 г.). И не само той, а още няколко човека от митологизираната АОК, които също като Тачи смениха бойните униформи с копринени костюми и бели чорапи и станаха политици, част от неговия постоянен антураж през всички години на „цивилния“ живот.
Тачи отказваше да признае участие в подобни престъпления срещу човечеството, но очевидно разследващите от Специализирания съд в Хага бяха решили да доведат докрай нещата с истината около бурните жертвени години в горите на Косово. Призовката застигна Хашим Тачи като президент на държавата, но оставането му на този пост стана невъзможно. Той подаде оставка и заедно с още петима съратници от „онова“ време замина за Нидерландия, където чака съдебно заседание, за да чуе обвиненията срещу себе си.
Сега има много тълкувания за това, самостоятелно ли е било решението на магистратите от Специализирания съд, създаден през 2015 г., тъкмо за да разследва престъпленията срещу цивилното население през годините на войната. Не е ли било подтикнато отвън, както се казва, с идеята, че времето на Тачи вече е изтекло, но когато политическите средства и инструменти не могат да го свалят от сцената, където той винаги е в главната роля на „любовника“, трябва да бъдат намерени други, относително цивилизовани, с които да излезе от актьорския състав. Странно съвпадна обвинението срещу Тачи със силната заявка за властта на едно ново поколение политици в Косово, което няма нищо общо с АОК, а по-скоро е рожба на студентските протести и бунтове, на технологичната революция и на компютърните игри. Два предсрочни парламентарни избора, 2 правителства с много кратък живот и
ето че на власт в Прищина са представители на новата генерация
Премиер е някогашният студентски лидер Албин Курти, а президент – неговата съратничка Вьоса Османи, за която казват, че е най-популярната политическа фигура в Косово сега. Тя не е първата жена, държавен глава на страната, но изборът и популярността й показват и тенденцията към еманципацията на албанската, вкл. на косовската жена изобщо. Свидетел съм, че това се оказва най-важният фактор за разчупване и модернизиране на традициите в албанското семейство.
Така че от тук нататък за Хашим Тачи, а вероятно и за неговото поколение, ще чуваме преди всичко какви присъди евентуално ще получат и къде ще ги излежават. Не така стоят обаче нещата с една друга емблематична фигура от балканското политическо лидерство. Става дума за черногореца Мило Джуканович, който все още е на политическата сцена в страната си, след като през последните повече от 30 години не я е напускал. Премиер в 3 правителства, президент, пак премиер, отново президент сега, лидер на Демократичната партия на социалистите на Черна гора, местен клон на някогашния Съюз на комунистите на Югославия. В кратките периоди, когато не е бил във властта, зад кулисите е дърпал конците на своите послушници. Корените на политическата идентичност на Джуканович са крият в участието му в конгреси на Съюза на комунистите още като ученик и като най-млад делегат.
За 30 години Джуканович направи толкова лупинги както по отношение на връзките с Белград, така и на геополитическата ориентация на Черна гора. И на него му тежи миналото, и него го свързваха с криминални незаконни действия, но той не се отказва. На последния парламентарен вот партията му загуби мнозинство и не състави кабинет, но липсата на политическа опора не го безпокои. Сега обмислял да се яви на още едни президентски избори и да ги спечели. Популист и автократ, който не може да си представи да живее извън властта,
Джуканович с всичките си неочакваности е „вечната Амбър“
на балканската политика.
Нещо като него е и държавният глава на Хърватия Зоран Миланович, позволил си в последно време двукратно да отправи обидни думи към България във връзка със спора ѝ със Северна Македония. Миланович е социалдемократ, което означава, че е член на политическата сила, произлязла от хърватския клон на Съюза на комунистите на Югославия.
Премиерът на Северна Македония Зоран Заев, в чиято подкрепа се обяви Миланович, също минава за социалдемократ, въпреки че досега не съм чул негово изявление с идеологическа привързаност към модерната социалдемокрация. Чист прагматизъм и демагогия. Той дойде на власт с обещанието да смени авторитарния и популистки модел на управление на тогавашния премиер и сегашен политически изгнаник Никола Груевски. Но стана ясно, че в Скопие управлява човек, също изкушен да концентрира цялата власт у себе си. Затова има „светъл“ пример на север, в Белград, в лицето на вездесъщия Александър Вучич. Заев проведе пряк вътрешнопартиен избор за лидер на ръководения от него Социалдемократически съюз на Македония (СДСМ) и го спечели категорично. С няколко последващи стъпки изчисти докрай влиянието на някогашния „папа“ на СДСМ Бранко Цървенковски, като вкара в ръководството на партията млади и верни нему активисти. Политическото му партньорство и личното приятелство с Вучич очевидно му играят лоша шега поради опитите да подражава в поведението на сръбския вожд. Тепърва хората у нас, които вярваха на Заев като на човек, с когото „може да се работи“, ще търпят разочарования. Като държавник Заев е типичен представител на групата балкански политици без ясна платформа и визия за поведение, а предпочитат да си създават идоли от държавниците в региона и да ги следват. Вижте само
колко нови Титовци има наоколо
Стигаме до Александър Вучич. Той е тема за отделен текст. Очевидно става, че се е превърнал в лидер в балканското политическо пространство. Как, след като Сърбия не е член на НАТО, нито на ЕС… Този факт не дава ли повече възможности и свобода за маневри от страна на Вучич, които го превръщат в това, което е днес? Отговорът – може би в следващ брой.
