В един от свободните от екскурзии следобеди решихме да си направим самостоятелно пътешествие от Асуан до нилския остров Елефантина, който не е включен в нито една от туристическите програми, предлагани за Египет.
Елефантина за кратко е бил малко нубийско кралство, оказвало отпор на могъщия Египет цели 85 години. После фараонът Рамзес II го превръща в свое укрепение, за което говорят оцелелите крепостни стени и картушите, издялани в скалите над водата. За пътешествието наехме платноходка след дълъг пазарлък със собственика, който ми заприлича на Уесли Снайпс със слънчеви очила. Носеше галабея – египетско национално облекло от тънка сива материя, много подходящо за горещините, с кройка на женска нощница. Помощникът му бе облечен по същия начин. Кожата на нубийците е с цвят патладжан, но чертите на лицата им не са точно като на африканците, а по-скоро почти европейски – с прав нос и не толкова дебели устни.
Нубия била основен източник на злато, слонова кост и човешка плът за Древен Египет още от строежа на пирамидите. Древният свят не познавал расизма. По времето на историческите завоевания на нубийците фактът, че кожата на фараоните им била тъмна, нямал никакво значение. Черните фараони върнали единството на разединения Египет и изпълнили пейзажа с възхитителни паметници, създавайки империя, простираща се от днешен Хартум на юг до Средиземно море на север.
Подир спиращите дъха гледки по двата бряга до платноходката доплува на сърф най-красивото дете на Африка. Мухамад е на 10 години и преживява, просейки от лодка на лодка по Нил. Изпя ни някаква песничка, после се отдалечи към друга платноходка, но отново се върна, водейки си приятел. Приятелят му Мустафа също пя, но на френски – „Сомеле матине“ и разни други неща. Дадохме милостиня и на него и двете деца се отдалечиха, гребейки с ръце, „обути“ в джапанки.
Остров Елефантина се нарича така заради каменните образувания по брега, които наистина удивително напомнят къпещи се слонове. След дълго и мъчително безветрие (няколко пъти разни моторни лодки ни теглиха на буксир) най-после се добрахме до нубийското село – главна цел на нашето пътешествие. На портата ни чакаше черно-бял водач с коса като сняг и гарванова физиономия.
В тъмното приличаше на човек, заснет в негатив. Тръгваме подире му. Нубийското село прилича на българска циганска махала. Прах и сумрак. Улички без настилка и къщички, нашарени като детски кубчета. Гирлянди от тенекия и станиол подрънкват на вятъра пред вратите им. Рамазан е. Цялото село е на вечерна молитва в джамиите на Асуан.
Спестявам ви гледките с прахта, боклуците, изпочупените камари тухли, разхождащите се пилета и кучета. И нито едно кошче на улицата освен самата улица. Къщата на шамана е украсена с рисунки на крокодили, камили и оазиси. Приготви ни студен чай каркаде (по-добър студен чай не съм пил никога) и ни показа колекцията си от препарирани крокодили, както и живо крокодилче с вързана уста, с което се снимахме. Крокодилчето живее в нещо като бидон за зеле и „саламурата“, в която плува, мирише точно така. Това е миризма, която не може да се опише. Реже в очите.
Никога не бях знаел, че крокодилите вибрират като смартфони. Или по-точно това бяха много звуци: едно особено гърлено жужене, хъркане, съскане. Когато го взех в ръцете си, от страх горкото животинче се напика. Мяташе се отчаяно в опит да се отскубне.
Къщата на шамана беше пълна с африкански битови артефакти, рогозки и дървени щитове, закачени по стените и тавана. Имаше цяла маса, отрупана с фигурки, издялани от рогата на козирог, стари английски фотоапарати, колониални бутилки за газирана вода, порцеланова чиния, произведена в Окупирана Япония (т.е. преди атомната бомба), барутница за мускет и рамка на огледало от времето на Наполеон. Накрая дори се разписах в книгата за впечатления и след като ме разконспирира като журналист, шаманът се похвали, че къщата му е посещавал дори холивудският актьор Мат Дилън.
На изпроводяк даваме пет евро бакшиш на шамана, пет евро бакшиш и на водача. Последният не изглеждаше много доволен. Стереотип на местното население – ако си бял, значи си несметно богат. После се качихме обратно на платноходката, където ни хвана най-върлото безветрие по течението на Среден Нил. Плавателният съд не помръдваше наникъде. Светлините на града красиво се отразяваха в лачената мушама на водата. А ние не можехме да се доберем нито дотам, камо ли до каютите си на кораба. Вече не се виждаха моторници, които да ни изтеглят. Юнгата откърти една къса широка дъска направо от палубата и започна да гребе. Изгърби се от гребане тоя клетник, домиля ни. Уесли Снайпс спокойно го наблюдаваше, пушейки цигара, приседнал на кърмата. Викаме му, що не му помогнеш, дай и ние с нещо да гребем. В никакъв случай, отвърна, той нали затова получава заплата! Купи си мотор, викаме му ние, да не струва милиони, що не си купиш мотор, а? А той – нямам избор, това е египетска традиционна платноходка.
Когато стигнахме до пристана, Уесли Снайпс ни поиска 60 евро, вместо предварително уговорените 40 за час. Впрочем сигурно дремехме в лодката му повече от три часа, но не по наша вина. Стана разправия. Дадохме му 60 евро. Уесли Снайпс поиска бакшиш и за юнгата. В Египет винаги се пазарят нагоре. Египет.
