Фото Красимир Тодоров и личен архив
За съдовия хирург лейтенант д-р Светозар Марангозов от ВМА има връзка между това, че е военен лекар и че част от хобито му е да гравира инкрустация върху прикладите на пушки. Доколкото оръжието е свързано с военната част от неговия живот. Но оръжието присъства и доста по-рано при него от времето, в което се осъзнава като военен човек. Защото и баща му, и дядовците му са били ловци. И той от малък е научен на отговорно отношение към оръжието като към нещо, което може да наранява и да отнема живота на едно живо същество на тренировка или на лов.
Има връзка и с уменията на един хирург – казва, че гравюрата и инкрустацията изисква много точна ръка и бистра мисъл, умението да овладяваш движенията на ръцете си. И това много му помага в операционната, защото съдовата хирургия е прецизна дейност, която изисква такива качества, движения без право на грешка. Трепването на ръката е недопустимо, особено при операция на кръвоносни съдове с диаметър от 2 мм. Иска се прецизност и да владееш тялото и ръцете си до края на операцията.
Поколения в семейството, от прадядо му, са дърводелци, а той е първият резбар, макар и самоук. Той е и дърводелец, член на Националната занаятчийска камара, държал изпит и признат като майстор от родопските майстори на национално ниво.
От 4 години има и майсторското свидетелство официално признато в страната.
От малък, в първите училищни години, се опитва да дърворезбова. В дърворезбата той си остава самоук, въпреки че в родното му село Смилян, в смолянския край на Родопите, има и един резбар. Освен традиционното дърводелство за този планински край, където дървото се почита, то е поминък и живот. И всеки дърводолец в рода му е уникален в създаването на мебели, на стълби, с нещо „отгоре” различен от правеното от родителя му. Децата отрано са в работилницата на баща си, където мирисът на нарязаното дърво е упойващ. Оттогава е и отношението на д-р Марангозов към дървото, уважението към него, открояването на детайлите в обработката му.
Много пъти по-късно е засаждал дърво. А баща му обича да сади плодни дръвчета, да ги ашладисва, присажда. Оставането на нещо полезно и красиво е за поколенията след теб. То е и стимул или вдъхновение на някой друг, убеден е младият лекар. А баща му смята, че занаятът не трябва да се крие, за да остане в поколенията. Занаятите пряко съхраняват българщината, традицията ни, както и човешкото и родопското в нас, казва за възпитанието в тяхното семейство д-р Марангозов. А всеки трябва да става все по-добър в това, което е избрал като път. В живота му така се е случвало, че винаги е попадал на добри учители.
Смята, че те са хората, от които можеш да черпиш вдъхновение за развитие. Казва, че за щастие идва във ВМА при един от най-добрите учители, който му дава всичко, което може и знае. И до ден днешен му предава уроците и в съдовата хирургия, а и житейски, за вниманието към пациента. И като човек, и в работата и досега младият хирург се съветва с него като с втори баща. Това е началникът на клиниката проф. д-р Кузман Гиров, човек с богат житейски, не само професионален опит. Като асистент д-р Марангозов се надява той самият да предаде знанието на по-младите след него. За да са и те продължение в съдовата хирургия и в медицината на тези преди него в професията – проф. Топалов, проф. Лазаров, проф. Гиров. За да не спира потокът на знанието в професията. Трима са младите лекари заедно с д-р Марангозов, които в клиниката вървят в стъпките на тези големи хирурзи. Защото нищо не започва от нас, казва д-р Марангозов.
А за избора на съдовата хирургия при завършването на Медицинския университет в Стара Загора той е признателен на доц. Димитър Петков. Той запалва интереса му към нелеката, но много богата на възможности и развитие част от специалната хирургия.
И в хирургията, и в резбоването много важен е детайлът за д-р Марангозов. Дърворезбата му дава възможност да вижда и разбира детайлите. Но в съдовата хирургия има строги правила. И когато владееш ръцете си, прилагаш всичко научено и строгия протокол, канализираш мисълта си, неминуемо всичко се получава. И с всяка следваща операция надграждаш умение и знания. Има и друга пресечна точка – концентрацията, и както в резбоването, и в работата има вдъхновение. За д-р Марангозов то предполага и развитието. Без него достигаш до едно ниво, което гарантира само посредственост, а черпенето на вдъхновение от работата става само ако я обичаш и след дългите години в операционната – в търсене как да подобриш един „детайл”, да го направиш по-съвършен, в догонване на по-опитните си колеги.
Пътят на военен лекар също е предизвикателство: какво е всъщност да си военен лекар освен униформата. За д-р Марангозов военният лекар трябва да притежава и много организационни умения, той е по-силен с тях, когато обществото е в криза – при бедствие или война и има стриктен принцип на разграничаване на спешността и организацията при тежки катаклизми – земетресения, наводнения, епидемии. Военните лекари прилагат тези умения, когато другите им колеги нямат знание, което военният лекар натрупва – създаването на алгоритъм и спазването му в сложен момент. Военното в работата учи на това, не само как се стреля с оръжие. А как се спазва алгоритъм, който може да спасява. Пандемията го показа. А пред военния лекар има и повече предизвикателства, и повече професионален хоризонт. Във ВМА според д-р Марангозов имат възможност повече да трупат опит от европейската и световна медицина, от опита в системата на НАТО във военномедицински мисии в критични точки по света. Там се сблъскваш с неща, за които останалите знаят само „на книга”.
Хобито и работата на д-р Марангозов са различни само по това с какъв „материал” се работи, казва той. „Но докато при дървото дефектът се превръща в ефект, при живите хора не можем да грешим”, смята хирургът. Случвало се е да оперира с 38 градуса температура, защото има хора, които са се доверили точно на него. „В нашата работа клинчене и кръшкане няма, казва хирургът. Когато човек е отговорен, изпълнява думата си дори в ущърб на здравето си и на времето за семейството си.”
А за съботите и неделите, когато д-р Марангозов прави поредната си фигура с моторния трион и резачката или с длетата и инструментите някоя резба, мирисът на дърво го стъписва, затваря очи и усеща различната вселена на Родопите.
