И 26 години след геноцида при Сребреница в Босна и Херцеговина истината за жестоките събития не е разкрита докрай, а трябва да се върви към бъдещето.
Много често календарът обича да си прави шеги, като събира в един ден събития с най-различен характер. Така и през изминалата неделя, 11 юли, се струпаха и извънредните парламентарни избори у нас, и финалът на европейското футболно първенство, непроведено през 2020 г., и мъжкият финал на славния тенис турнир в Уимбълдън край Лондон, спечелен от уникалния сърбин Ненад Джокович – Ноле. И резултатите от нашите български избори вече са известни, стана ясен и трудният победител на европейския футболен връх – Италия. Може и да има и други важни събития на този ден, но и вече споменатите стигат, за да кажем, че денят си беше любопитен, откъдето и да го погледнеш.
На същия този 11 юли 2021 г. бе отбелязана 26-ата годишнина от кървавите събития по време на войната при разпада на СФРЮ, случили се в Сребреница, на територията на Босна и Херцеговина. И ако за споменатите по-горе събития календарното наслагване е просто едно съвпадение, то 11 юли за Сребреница си е традиция, която се спазва неотклонно. Вярно, през миналата година, когато се отбелязваше четвърт век от масовото убийство на босненски мъже и юноши, церемониите бяха ограничени, присъствието на хора – също. Все поради опасностите от пандемията от коронавирус. Тази година обаче бе някакъв своеобразен реванш, та на мястото на масовите гробове отпреди повече от 25 години
имаше повече хора, повече политици, повече гости от чужбина
Да припомним с две думи: през лятото на 1995 г. в мюсюлманския анклав Сребреница в БиХ местните жители бяха охранявани срещу атаките на сръбските паравоенни части от контингент на международните мироопазващи сили, които се намираха на терена, за да предотвратят, доколкото могат, военните действия. Когато жителите на Сребреница бяха атакувани, въпросните „сини каски”, предимно холандски, не направиха нищо, за да предотвратят масовото убийство на мъжете и децата от селото. Истината за случилото се дълго време бе скривана, войната завърши с разпада на някогашната Титова Югославия, а с пряката намеса на американската администрация и дипломация бе подписан Дейтънският мирен договор. Лека-полека в публичното пространство започнаха да излизат все повече данни за това, което се беше случвало по фронтовете на войната, в това число и за масовите убийства в Сребреница. Бяха открити и първите масови гробове на убитите през юли 1995 г., заедно с това започна и бавното и мъчителното възстановяване на истината и на всичко, свързано с нея. Създаден бе и мемориален център край Сребреница, в който са погребани общо 6652 човека. По настояване на роднини и близки 237 от разпознатите убити са били погребани на други места. Около 1000 човека се водят за изчезнали, но инициаторите за създаването на Мемориалния комплекс се надяват, че в бъдеще и те ще бъдат открити и онези трагични дни и жертвите в тях ще получат чисто човешка почит и уважение чрез съхраняване на паметта им.
Трудно и мъчително е да се говори за всичко това, защото колкото повече времето минава, толкова повече става ясно колко безсмислено бе всичко това, което се случи в началото на 90-те години на миналия век в бивша Югославия. И
колко излишни бяха хилядите човешки жертви и материални загуби
от военните действия. Европейските народи и техните политически елити вече бяха навикнали да смятат, че нищо повече не може да се случи на територията на континента, никакъв военен конфликт не може да избухне, още повече, който да придобие такъв жертвен и катастрофален характер.
След края на Втората световна война европейските политици направиха всичко по силите си народите на континента да гледат повече напред, отколкото да ровят стари рани и да помпат излишно вече забравени противоречия. Толкова се бяха увлекли в собствената безгрешност, че май забравиха за скритите меандри на човешките страсти, които движат хората. Какво си мереха довчерашните съграждани от шестте бивши югорепублики, какво не можаха да разделят помежду си, толкова ли бяха натрупаните противоречия, които изведнъж излязоха на показ като движещи сили на братоубийствената война? Изведнъж стана безпощадно ясно, че под лозунга за братство и единство, издигнат като парадигма на съвместния живот в държавата, са се трупали раздори и несъгласия, разделителни линии в различни посоки, които, оставайки извън контрол, доведоха до „горещия” вариант на жертвения сблъсък. Всяка от бившите югорепублики понесе своите рани, всяка от тях плати своя тежък данък – някои повече, други не толкова. Но Сребреница стана
общ символ на отвратителния образ на войната
на цялата ѝ безсмисленост, на егоизма на отделната личност и на тълпата, призвана да изпълнява заповеди, насочени към това да се отнема човешки живот. Тъжен завършек на един век, в който вече почти бяхме сигурни, че повторение на „големите войни” на територията на стара Европа не може да има и никога няма да се случат. Е, войната при разпада на СФРЮ не беше от този ранг, но какво значение има това? Човешкият живот има същата цена и при големите, и при не толкова големите военни конфликти.
Но ако искаме да бъдем искрени, ще трябва да признаем, че касапницата при Сребреница преди двайсет и шест години просто извика на бял свят чувството ни за справедливост. То е достатъчно силно при близките на жертвите, които са още живи и помнят, или преди да си отидат от този свят, са предали разказа за онези събития на своите деца. Истински героини са онези майки и някогашни съпруги на загиналите, които с невероятна настойчивост търсеха истината за масовите гробове, настояваха търсенето им да продължава, бореха се да намерят цивилизационен израз на своята скръб именно чрез построяването на Мемориала край Сребреница.
Странното е, че тази настойчивост да се разкрие истината докрай дава и своите плодове. Ето, на този юли бе извършено погребението на 16-годишния Азмир Османович. Неговите останки бяха намерени в масовия гроб в с. Полянци, близо до Сребреница, и през май бяха разпознати между останалите жертви. Според брат му Азир баща им починал три месеца, преди да бъде открит масовият гроб, в който е и синът му, и на търсенето на който е посветил живота си. Поредните човешки трагедия и съдба.
За съжаление, освен това да се търси истината докрай и да се въздаде справедливост, има и друга тенденция. С течение на времето все повече се разгаря
спорът за характера на събитията край Сребреница
– било ли е това форма на етническо прочистване, на геноцид, значи и на престъпление срещу човечеството. Спорът не е само терминологичен, той е и юридически и е свързан с обвиненията, отправени от създадения специално за разследване на престъпленията от войната при разпада на Югославия Международен трибунал в Хага. През него преминаха всички „герои” на онези горещи дни и седмици, за които беше важно да не бъдат обвинени в престъпления срещу човечеството, за да получат по-леки присъди. Общо 48 лица бяха осъдени на различни години затвор, които събрани, гонят числото 700. Има и пет доживотни присъди, последната от които само преди месец бе произнесена срещу военния лидер на босненските паравоенни сръбски части генерал Ратко Младич. Съдът бе категоричен, че става дума за геноцид, въпреки опитите на адвокатите на Младич да омекотят присъдата с твърдението, че той като военен е бил изпълнител на политическите решения на други хора. Впрочем и политическият лидер на босненските сърби Радован Караджич също получи доживотна присъда.
Ако чрез тези присъди справедливостта е донякъде възстановена, дали тя е достатъчна да изтрие от паметта на близките и роднините на убитите спомена за случилото се? Зависи как ще съхраним паметта за случилото се, как ще го впишем в динамиката на съвремието и дали ще си направим труда да го запазим за поколенията, но и да преминем към живота в бъдещето.
Не за друго, а за да не се повтарят повече подобни трагедии на Балканите.
