Лидерството е свързано с натрупването на познания, категоричен е командирът на Учебния център за подготовка и бойно осигуряване в СКСО.
Подполковник Иван Богданов е роден през 1974 г. в Пловдив. Завършва през 1998 г. Висшето военно училище „Васил Левски” със специалност „Войсково разузнаване” и ВА „Георги Ст. Раковски” през 2017 г. – команден профил. Започва офицерската си служба в 68-а диверсионно-разузнавателна бригада (Сега Съвместно командване на специалните операции). Бил е командир на група за специално назначение, командир на рота, на длъжности в щаб на батальон, началник на отделение в щаба на бригадата. Участвал е в три мисии в Афганистан и в редица курсове зад граница.
От 1 ноември 2019 г. подполковник Иван Богданов е командир на Учебния център за подготовка и бойно осигуряване в Съвместното командване на специалните операции (СКСО).
– Господин подполковник, какви са функциите на Учебния център? Защо той е и за бойно осигуряване?
– Една от функциите на Учебния център е за първоначална парашутна подготовка и подготовка на напреднали парашутисти. При нас са парашутните инструктори. Но освен тях, имаме и инструктори по основните дисциплини от началната бойна подготовка и специалната бойна подготовка. В структурата на Учебния център има формирование, което реално е в основата на бойното осигуряване с разузнавателна информация при нашите учения и подготовки. Провеждаме и сержантски модули, в които се обучават войници за присвояване на първо сержантско звание.
– Преди 25 години като курсант станахте комплексен индивидуален победител в международния парашутен многобой в Сливен при убийствената конкуренция на участници от 15 отбора. Спомняте ли се често този успех и това състезание?
– За класирането най-много ми помогна стрелбата и хвърлянето на граната. Резултатите в тези дисциплини винаги са ми били добри. Стрелбата беше на 100 м с автомат „Калашников”. Във военното училище основно използвахме българския парашут УП-9. Но в Сливен трябваше да бъдем с RS-8, с който имахме малко скокове. Наложи се при подготовката да правим до 5 скока на ден, за да може отборът ни от 5 души да сглоби действията си и да се приземим максимално близо до центъра с диаметър 50 метра. Скокът беше с въоръжение и снаряжение. Общо взето, цялото състезание беше построено за проверка на качеството издръжливост, защото дистанцията беше много голяма – 25 км ускорено придвижване и около 5 км придвижване по азимут. Но и много точки даваха стрелбата и хвърлянето на граната… В предишния такъв парашутен многобой през 1995 г. във Велико Търново станах трети в крайното комплексно класиране. Не бях в отбора на училището в последното международно състезание от този тип през 1997 г., защото участвах в много голямо учение в САЩ. Във времето спомените за тези състезания постепенно избледняват. Но упоритостта е останала в мен, а тя е от преди курсантските ми години. Цял живот съм спортувал. Заниманията с киокушин карате още като ученик най-много са калили характера ми. Това е корав спорт, тренировките бяха много тежки.
– Поддържате ли и сега физическата си подготовка?
– Професията го изисква. Не може да застанеш пред войниците, сержантите и младите офицери и
да им говориш колко важна е физическата подготовка. За моите 48 години се опитвам да поддържам добра форма.
– Кога си породи у вас желанието ви за военна служба и увлечението по парашутизма?
– С това формирование съм свързан от дете, голяма част от времето си прекарвах в неговия район. Баща ми Богдан Богданов беше офицер в парашутния полк и приключи службата си през 1989 г. като началник на парашутно-десантната служба. Така че, изборът ми беше съвсем естествен. Във военното училище началник на парашутната служба беше полковник Атанас Атанасов, инструктори бяха старшините Христо Христов и Димитър Байчев. Те ме закърмиха с любовта към парашутизма. Като курсанти скачахме от самолети и хеликоптери с всички типове парашути, които бяха в Българската армия. Завърших училището с 80 парашутни скока.
– Доволен ли сте от развитието си като офицер?
– Кариерата ми в армията е тръгвала в различни посоки. Но това, което страшно много ми помогна да си стъпя здраво на краката, бяха мисиите зад граница, където са най-реалните, истинските неща. Мисиите ми дадоха много силен тласък в професионалната ориентация. И към настоящия момент мога наистина да кажа, че съм доволен от професионалното си развитие. Не мога, обаче, да забравя първите години след военното училище. Така се случи, че тогава службата ми съвпадна с най-големите промени – съкращенията в армията. Имаше неизвестност, неясна перспектива, общо взето – къс хоризонт. И на един млад офицер тези неща не му помагат много. Учил съм във военното училище, когато във в. „Българска армия” имаше заглавия, като „Глад за офицери на юг”. И след като бях вече с офицерски пагони, започна да се говори за съкращения. Ей тук, пред това шадраванче, три пъти съм чакал за място. И не знаех дали ще ми предложат длъжност. Но вече, след 2010-2011 година, и особено след мисиите, мога да заявя, че към момента съм доволен от професионалното си развитие. Натрупал съм солиден опит и познания в нашата професия. А професионалист се става с отворени сетива, с много знания. Сещам се за една мисъл, че лидерството е свързано с натрупването на познания. Трудно е да бъде лидер един необразован човек. В нашия свят човек непрекъснато трябва да чете, но и да претегля информацията, да сравнява различни източници. Мисля, че в професионално отношение съм постигнал един доста добър резултат.
– Очаквали ли сте сегашното развитие на Специалните сили?
– В един период ние бяхме с много „черно” бъдеще, свиване до малък брой и редукция в структурата. Вече бях готов да замина някъде по света, да си търся късмета, говоря английски и гръцки език. Когато отидох при командира бригаден генерал Явор Матеев, сега генерал-майор, да си пусна необходимите документите за НОИ, той ме попита – къде си тръгнал? И ми разказа каква визия има за Специалните сили, струваше ми се, че е почти невъзможна. Останах да служа, и академията завърших…Наистина, промяната при нас е много сериозна. Но тя отразява и световните тенденции – все повече опитът на Специалните сили се прехвърля върху конвенционалните сили. И на върха на острието са Специалните сили.
Блестяща победа преди 25 години
Парашутните многобои в Българската армия имат дълга и интересна история. Много години те бяха може би най-важният критерий за степента на подготовка на парашутните формирования. Надпреварата между представителните отбори започваше с доцелен парашутен скок и продължаваше по тежък, около 25 км марш на скок в пресечена местност, с различни препятствия. Състезателите се движеха по карта и азимут, стреляха с автомат „Калашников”, преодоляваха водна преграда и телени заграждения, хвърляха гранати на далечина и в цел, и забиваха пластини в дървен щит.
Най-силното международно състезание беше в края на юни 1996 г. в Сливен, когато мериха сили отборите (подредени по реда на класирането) на ВВОУ „Васил Левски”, Парашутната бригада, Русия, Испания, Югославия, Втора армия, Гърция, ВВС, ВМС, Трета армия, Германия, Първа армия, Вътрешни войски, ШЗО и САЩ.
Комплексен индивидуален победител сред жестока конкуренция стана сержант курсант Иван Богданов от ВВОУ „Васил Левски”, сега подполковник от СКСО.
Ето какво каза той тогава пред представител на в. „Българска армия”:
„Не съм се състезавал, за да стана аз първи. Преди всичко групата трябва да е много силна. За мен колективът е преди всичко. По време на състезанието имаше много тежки моменти и добре, че бяха съотборниците ми. Всички сме опитни с участия в предишни парашутни многобои. Много уважавам капитана на отбора Роман Ромов. Той е с безспорни качества и не вярвам да има някой, който да не го уважава”.
