Ако си мислите, че Китайската народна република и Република Китай са една и съща държава, значи сте в грешка. И двете страни са населени с китайци и в тях се говори на един и същ език, но с името „Република Китай“ се обозначава остров Тайван, отделен от континентален Китай чрез пролив, широк 180 км. Точно този проток в наши дни е една от най-горещите зони на военностратегическо противопоставяне в света. От едната му страна стои суперсилата Китай – гигант с население от 1,4 млрд. души и втората по големина икономика на планетата, а от другата – 23-милионният Тайван, който е високо развита постиндустриална държава, но има неизмеримо по-малки икономически и военно-политически възможности от своя могъщ съсед. Разделението между континенталната и островната част на Китай датира от 1949 г., когато комунистите вземат връх в гражданската война и изтласкват правителството на партията Гоминдан отвъд Тайванския пролив. Властите в Тайпе (столицата на Тайван) дълго време претендират, че те са истинското китайско правителство и рано или късно ще прогонят узурпаторите комунисти от Пекин и ще си върнат контрола над континенталната част на страната. Това, разбира се, няма как да стане – обикновено копчето се шие към балтона, а не обратното, така е и в политиката.
Правителството на Гоминдана владее само един не особено голям остров, но до 70-те години на миналия век е признавано за
легитимна китайска власт
от повечето страни по света. След това нещата се обръщат. Мястото на Китай в ООН и в Съвета за сигурност на световната организация е дадено на Пекин, а през 1979 г. САЩ установяват дипломатически отношения с континентален Китай и съответно оттеглят официалното си признаване на Тайван. Тогава това става в контекста на Студената война – чрез този акт американците се стремят да откъснат Китай от Съветския съюз. САЩ изтеглят своя военен контингент от Тайван, но запазват неофициални съюзнически връзки с тази страна, регламентирани от т. нар. Акт за отношенията с Тайван, приет от Конгреса във Вашингтон.
Китайското икономическо чудо, за което днес говорят всички, се случва първо в Тайван. В политически план малкият остров (с територия, три пъти по-малка от тази на България) е в желязната хватка на Гоминдана, до 1987 г. в страната действа военно положение. От началото на 80-те години обаче започва постепенна демократизация, през 1986 г. е разрешено създаването на първата опозиционна партия, а от началото на нашия век тя печели изборите и става управляваща. Прословутата китайска трудова етика и притокът на японски и западни технологии бързо извеждат Тайван на водещи икономически позиции в Източна Азия. Днес страната е на 21-во място в света по размера на своя брутен вътрешен продукт, който е съпоставим с този на Турция.
Геополитическата ситуация, в която се намира Тайван, обаче се усложнява значително, след като Китайската народна република също навлиза в период на бурен икономически възход. Властите в Пекин никога не са признавали правителството в Тайпе и неведнъж са заявявали, че възнамеряват да си върнат контрола над Тайван. След 70-те години на миналия век
Пекин затяга хватката над острова
като поставя на всички чужди държави едно неизменно условие – ако искате да имате дипломатически и икономически отношения с Китай, трябва да скъсате с Тайван. Резултатът е, че към днешна дата едва 14 от 193 държави в ООН признават официално правителството в Тайпе. Това, което разклаща най-много тайванската геополитическа лодка, обаче е бързото нарастване на китайската мощ. През второто десетилетие на нашия век Пекин за пръв път се оказа в позиция да има такова военно превъзходство над Тайван, че ликвидирането на островния сепаратизъм да изглежда само въпрос на време.
В последните няколко дни Китай реши да напомни за своето превъзходство с масирани полети на свои военни самолети в тайванската зона за противовъздушна отбрана. В началото на седмицата властите в Тайпе обявиха, че 56 самолета на китайските военновъздушни сили са навлезли в тази зона. Тайванското министерство на отбраната подчерта, че са били вдигнати самолети, за да отправят предупреждение, след като 36 изтребителя, 12 бомбардировача с ядрен капацитет Н-6, както и други военни самолети, навлезли в югозападната част на неговата зона за противовъздушна отбрана. Зоната за идентификация и ПВО е въздушно пространство, в което съответната държава иска да идентифицира и локализира въздухоплавателни средства от съображения за националната си сигурност, тя е по-широка от 12-милната зона около острова, която се счита за тайванска територия.
Откакто президентът Си Цзинпин дойде на власт в Пекин през 2012 г., китайски военни самолети
почти всекидневно навлизат в тайванската зона
за идентификация и ПВО. Миналия петък, когато комунистически Китай честваше националния си празник, в тази зона навлязоха общо 38 китайски военни самолета, сред които и бомбардировач Н-6. В събота имаше ново нахлуване от 39 самолета. През 2020 г. в зоната за идентификация и ПВО на Тайван са навлизали общо 380 самолета на китайските военновъздушни сили, а от началото на тази година броят на нарушенията е вече над 600.
В условията на все по-ясно очертаваща се глобална конфронтация между САЩ и Китай Тайван се превръща в лакмус, който показва степента на решителност на Пекин и Вашингтон да използват всички свои ресурси в битката. Китай вече погълна бившата британска колония Хонконг, но тя все пак е част от континента. Тайван се очертава като естествена следваща цел на китайската експанзия. С провокационните полети от последните дни Пекин опипва почвата и се опитва да разбере дали американците ще бъдат готови да влязат в голяма война, за да защитят своя островен съюзник. Разбира се, истински въоръжен сблъсък няма да има скоро, но премерването на военните мускули между Китай и САЩ в Тайванския пролив и в източната част на Тихия океан ще стане ежедневие.
Островната армия – добре финансирана, но много по-слаба от китайската
След 1949 г. армията на Тайван се състои от частите на Гоминдана, прогонени от континентален Китай. До края на 70-те години обаче най-сериозната военна сила на острова са 30-те хиляди американски войници, които разполагат и с ядрено оръжие. Дотогава основен акцент в тайванската армия е поставян върху пехотата, защото военната доктрина все още е предвиждала връщане на контрола върху континентален Китай. След като става ясно, че това е нереално, Тайпе сменя приоритетите и отделя повече ресурси за флота и авиацията. До края на миналия век армията на страната е огромна – 450 хил. души през 1997 г., които намаляват до 380 хил. през 2001 г. Днес тайванските въоръжени сили наброяват 165 хил. души, има и няколкостотин хиляди резервисти. До 2016 г. задължителната военна служба за мъжете е била 14 месеца, а сега е намалена на 4 месеца, като има възможност и за алтернативна служба в полза на страната.
Военният бюджет на Тайван е внушителен за българските представи – $13 млрд. през 2020 г., което обаче е само 2,3% от БВП на страната. Тайванската армия се готви преди всичко за отпор срещу евентуално нападение откъм континента. Идеята е в Тайванския пролив да бъде създадена зона, в която противникът да не може да , без да понесе огромни загуби. Общо взето, тайванците имат стратегията, която бе следвана и от България до 1989 г. – да устоим на главния удар, докато дойде могъщият съюзник да ни спаси. В нашия случай този съюзник бе СССР, а за Тайван това са американците.
Тайван разполага с 400 изтребителя, но няма бомбардировачи, което е логично – немислимо е при война с Китай боевете да бъдат пренесени на континента. Повече от половината от тези самолети са скрити в две подземни авиобази – иначе те ще станат лесна мишена за китайските ракети. За сравнение – китайците имат 1500 изтребителя и над 450 бомбардировача. Тайван няма и самолетоносачи и съвременни кораби, във флота му се числят две стари подводници, строени през 80-те години.
