Автор: Любомир ДЕНОВ
През лятото на 2002 г. тогавашният военен министър Николай Свинаров реши да нагледа първия ни контингент в Афганистан. През февруари бяхме изпратили за Кабул химически взвод от 32 души, когото пиперливи репортери бяха нарекли полева баня. За 6 месеца информациите от афганистанската столица бяха добри, успокоителни, но министърът реши сам да провери. За целта бе нает току-що излязъл от основен ремонт Ту-154М на украинския министър на отбраната. Според познати авиатори идеята да се избере тази машина имаше и друг нюанс – тя се управляваше от опитни украински пилоти, които неведнъж са кацали на летище Кабул. Главният град на Афганистан се намира в нещо като чаша – почти навсякъде е заобиколен от планини. И при кацане, и при излитане екипажите трябва да летят в спирала. Другият нюанс го усетихме, когато при навлизане в чашата, край нас започнаха да се пръскат фойерверки. Два изтребителя Су-22 се бяха нагърбили със задачата да изстрелват т.нар. ловушки, за да отклонят евентуална ракета от съседните планини.
От летището ни закараха направо в лагера на нашия контингент. Взводът се бе разположил в палатки и фургони, които граничеха с „казармите“ на няколко други континента. Момчетата не се хвалеха, но не се и оплакваха. Командир на взвода бе кап. Милко Бернер – строен, стегнат офицер, който владееше свободно няколко езика. Странната му фамилия се оказа скандинавска. Предците на Милко били шведи, които навремето емигрирали в Русия. Подгонен от пожарите на Октомврийската революция 1917 г., прадядо му – белогвардейски офицер от армията на генерал Врангел, избрал Казанлък за свой втори дом. Възхитен бях от поведението на този офицер. Като се върнахме в България, използвах една среща с тогавашния началник на Генщаба ген. Никола Колев и споделих наблюденията си.
„Такива офицери трябва да се развиват, г-н генерал! Изпратете го в натовска академия и няма да съжалявате!“ Не го изпратиха. След Афганистан Бернер се върнал в скромния отдел, който наблюдава прилагането на Конвенцията за забрана на химическите оръжия, чакал 4 години и напуснал армията. Явил се на конкурс по своята специалност на международна длъжност и започнал работа в Холандия, където тримата му синове получили добро образование. Искрено се зарадвах, когато преди 4 години прочетох, че тогавашният министър на Вътрешните работи Валентин Радев – сам бивш армейски офицер, го посочи за свой заместник. Още по-драго ми стана, когато разбрах, че двамата синове близнаци на Бернер по свое желание в България са изкарали курс по единична военна подготовка.
Но да се върнем в Кабул. От българския лагер поехме към двореца на тогавашния президент Хамид Карзай. Той се намираше в района на бившия кралски дворец. Отвън правителственият комплекс приличаше на средновековна крепост с бойници. Но явно и крепостните стени не гарантираха сигурна защита за президента, защото отвътре го пазеше цяла армия от охранители. Първоначално Карзай се доверявал само на афганистанци, но тъй като месец по-рано вицето му бе убит от собствената му охрана, пред вратите на президентските покои дебнеха американски морски пехотинци.
Преди да стигнем до тях обаче, трябваше да минем през пост №1, съставен от афганистанци – кой знае защо, облечени в бели ризи и черни панталони, и ако не бяха калашниците с дървени приклади, можеха да минат и за сервитьори. Като видя, че охраната рови в чантите на всички влизащи, колегата Ганчо Каменарски започна нервно да тършува в раницата си. И току пред един от пазачите си измъкна почти истинска отбранителна граната. Казвам почти истинска, защото тя се оказа фалшименто, но в този момент никой, дори и ние не знаехме това. В мига, в който пазачите видяха гранатата, един от тях извика „Бомб!“ и скорострелно излетя навън. Друг побегна по стълбите към втория етаж. Чак след това видях, че третият се е свил зад масивното бюро. През това време ние немеехме, а колегата Каменарски смутено размахваше подобието на граната и викаше: „Но бомб! Но бомб! Джус, бе, джус!“. Оказа се, че
„гранатата“ бе пластмасова бутилка с плодов сок, която екоактивисти от Стара Загора бяха връчили на Каменарски с молба да я предаде на министър Свинаров. По това време в България течеше доста сложен процес по унищожаване на ракетите СС-23 и основно в тази дейност бе ангажиран изпитателният полигон край старозагорско село Змеево. Това бе подбудило местни активисти да измислят безалкохолната бомба. Тя бе абсолютно копие на познатата отбранителна граната Ф-1. И дори бе боядисана в тъмнозелен цвят. Като видяха, че ние не се стряскаме, афганистанците взеха да се връщат на поста. В това време, за да ги успокои, че „гранатата“ е фалшива, Ганчо започна да я удря в стената, което обаче отново ги паникьоса. Накрая дотърчаха американци и други цивилни агенти и нещата се изясниха. За всеки случай прибраха „гранатата“ на българския журналист и му я върнаха чак на прощаване.
В кабинета на Хамид Карзай не ни пуснаха. Такъв бе протоколът, „гранатата“ не бе виновна. Седнахме в просторната приемна на дивани с резбовани облегалки и пъстри дамаски. Вниманието ни привлече личната охрана на президента – двама американски морски пехотинци, високи поне 1, 90 м, с тежък автомат на гърди и пистолет на бедрото. Както си бе с фотоапарат в ръка, колегата Каменарски мигновено насочи обектива към тях. Реакцията им обаче бе мълниеносна. И двамата рязко вдигнаха автоматите си и ги обърнаха към нас. Замръзнахме. Покрай „гранатата“ минахме метър, но тези здравеняци изобщо не се шегуваха.
Слава богу, и този път ни се размина. На излизане от двореца дружно насилихме Каменарски да предаде подаръка на министъра или да го изхвърли. Свинаров направи най-умното – в посолството поиска чаши и разля на всеки по глътка.
Споменът за Афганистан обаче не свършва дотук. Половин година по-късно почти същата група журналисти кацнахме на летище „Бен Гурион“ в Тел Авив. Който е ходил в Израел, знае колко жесток е контролът на влизане в тази военизирана държава. Полетът бе късен, пред паспортните гишета застанахме някъде към 1 ч. след полунощ. По една случайност пръв на опашката се оказах аз, зад мен бе споменатият вече Ганчо Каменарски. Подадох паспорта на миловидна девойка във военна униформа – в Израел и жените карат задължителна казарма, и зачаках. Не се надявах на бърз печат, но ми стана интересно, когато девойката разлисти паспорта и веднага хвана телефона. Минаха 5–6 минути, опашката зад мен взе да нервничи. „Пътували сте до Афганистан, имате виза и печати оттам. По каква работа?“ Обясних, че съм журналист и поводът за пътуването е наш военен контингент в Кабул. Девойката грабна паспорта и хукна нанякъде. В следващия момент се усетих, че зад мен освен Каменарски стоят Евгени Генов от в. „Труд“, Асен Бояджиев от БТА, още няколко журналисти с афганистански визи. Явно нощта ще е дълга, си помислих, след като девойката се върна и ме подкара към близка стая. Там ме очакваше подробен разпит – кога, как, защо съм бил в Кабул и т.н. Като всичко се записваше на диктофон. А може би и с камера?! По същата схема бяха прекарани и останалите колеги. Не знам защо последен мина Ганчо Каменарски. На него му отделиха най-много време. Може би защото съм с брада – се пошегува той накрая. И прихна, като му припомних одисеята с „гранатата“ в двореца на Хамид Карзай.
Няколко години по-късно Каменарски се промуши през иглени уши и изкара близо половин година в състава на поредния ни контингент в Кабул. Написа и книга, като не пропусна да разкаже и комичната история с „гранатата“.
За да не излезе, че вземам на прицел колегата Каменарски, съм длъжен да обясня, че той е един от най-компетентните военни журналисти, с които съм работил. Бивш военен пилот, който слиза от самолета по лекарска забрана. Не остави перото и след като се пенсионира. Разследванията му като правило се отличават с точност и задълбоченост. И днес, да е жив и здрав, продължава да задава въпроси към ръководството на МО и Щаба на отбраната. Главно неудобни въпроси.
