Катастрофата на автобус от Северна Македония у нас отвори много въпроси, на които тепърва ще се търси отговор.
Малко преди 6,00 ч. във вторник, 23 ноември, ме събуди звънът на телефона ми. Скочих уплашено заради усещането, че лошите новини за смъртта на близък човек идват тъкмо по това време. Този път звъняха от Сутрешния блок на БНТ – все колеги и приятели. Извиниха се за ранното обаждане, попитаха ме дали съм чул за катастрофата с автобус от Северна Македония с много жертви, не, не съм, и ме помолиха да им дам всички възможни телефони, които имам, на хора в Скопие. „Кого да включим да ни каже как трагедията се отразява в тамошните медии?”, попитаха. Ето ви телефона на Владо Перев, звъннете му, ще ви свърши работа, макар че, като познавам практиката, едва ли някой толкова рано е съобщил за катастрофата. Та по това време местните телевизии излъчват повторения на вече минали предавания, живият им ефир започва късно… Нищо, дай телефони на Заев, на Пендаровски, на този и онзи да ги търсим за мнение. Ето ви ги. И се започна.
Да, ранният телефонен звън известяваше за смърт… Но за многократно по-голяма загуба на човешки животи по един от българските пътища. И при все още неизяснени обстоятелства, разкриването на които предвещаваше, както винаги в подобни случаи, да избухне вълна от предположения, внушения, инсинуации и дори откровени лъжи и заблуди. Всички те се раждаха с обяснението, че искат да помогнат при изясняването на причините и на виновниците за трагедията, но които невинаги имаха честни и непреднамерени мотиви. И понеже съм човек, изкушен от политиката, веднага се опитах да си представя
каква ще бъде реакцията на политиците от двете страни на границата
Нали колегите от БНТ първо щяха да търсят тъкмо важните фигури в управлението на държавата край Вардар – ту премиера Заев, ту президента Пендаровски и някой друг като тях. Автобусът с жертвите бе техен, загиналите са граждани на Северна Македония, фирмата превозвач има офис в Скопие. Пък и названието й веднага даде ориентир какви са били хората, намерили смъртта си в трагедията. „Беса” за албанците означава нещо като клетва. Дадеш ли „беса” на някого – дали в търговска сделка, или в лична договорка, това означава, че работата е повече от сигурна. Ще бъде изпълнена, каквото и да означава това.
От друга страна, веднага пред очите ми изплува споменът за една друга трагедия, случила се в съботен септемврийски ден на 2009 г. в тихите води на Охридското езеро. За мен това беше най-тежкият и тъжен случай, който отнесох от работата си като кореспондент в Скопие. Взех и голяма доза гняв със себе си, която нося и до днес. Защото трагедията с 15-те невинни български граждани, намерили смъртта си там, стана пример за лицемерието на властите в Република Македония тогава, за
използването на инцидента за вътрешнополитическа разправа
и за укрепване на едноличната власт на премиера Никола Груевски. Всичко бе „изработено” колкото несръчно, толкова и арогантно, та оставя горчив вкус у всеки, който е бил запознат тогава със случая. И посоката на разследването, която тръгна към това да бъде оневинена държавната институция, отговаряща за корабоплаването във водните басейни на страната. И мнимите оставки на отговорните фактори, които, след като мина известно време, заявиха, че това е бил само емоционален акт в деня на трагедията, и не потвърдиха оттеглянето си. И опитите на кметството в Охрид да героизира собственика на корабчето „Илинден”, който очевидно носеше основната вина за трагедията. Но беше награден с някакво местно отличие, защото „бил спасявал хората”. След като неумението му да управлява корабчето и лакомията му да спечели някой денар допълнително, като качи повече хора от допустимото, бе основната причина за нещастието. И така – до безкрай.
С други думи, като общество бихме имали всички основания да потърсим някаква форма на „отмъщение” за случилото се преди 12 г. Или пък да видим в катастрофата на автомагистрала „Струма” закъсняло, но достатъчно по брой на жертвите възмездие. Не че в социалните мрежи тук и там не се появиха и подобни мнения, за щастие толкова малко, че дори не бива да бъдат споменавани, а още по-малко цитирани. Вярно, отношенията ни със съседите оттатък Гюешево през последните месеци не са никак добри, но не обикновените хора ги докараха до това състояние. Колкото и да е болно обществото ни, колкото и кризи от най-различен характер да ни разтърсват, колкото и да е дълбоко разделението между политическата класа и хората, все пак българите показахме, че
когато скръбта чука на вратата на съседите ни, ние я приемаме като своя
Ама в автобуса били само мюсюлмани, предимно албанци, а не „нашите братовчеди”, както обичаме да наричаме гражданите от Северна Македония с християнско вероизповедание и с български корен, макар и непризнаван. Какво от това. Хората са еднакви пред Бога.
И ако за обикновените българи трагедията бе обща, личното ми притеснение бе дали родните институции ще се държат адекватно в ситуацията. Слава Богу, всичко беше и е наред. Бърза реакция, линейки на място, полиция веднага спря движението, разследващите започнаха работа, лекарите в „Пирогов” защитиха своята висока марка на спешна медицинска помощ, служебните министри бяха на мястото на инцидента, съболезнователни телеграми захвърчаха към Скопие. Е, доста хора пресолиха манджата, използвайки визитите си в телевизионните студия да си разчистват стари корпоративни и лични сметки, без да отчитат, че това в един момент може да се обърне срещу държавата ни. Кога ли? Ами… когато близките на загиналите в катастрофата решат да подадат искове за обезщетение към България заради лошата маркировка на пътя и заради прословутата мантинела, която стои там от години, но сега се превърна в център на внимание. И магистралата „Струма” не била магистрала, но пък така и не чух в някой от многобройните репортажи по темата някой да я назове по-различно – автомагистрала „Струма” и това е.
Но представете си –
партньорските институции от двете страни на границата заработиха в синхрон
както би трябвало да действат в мирно време. Установиха се нови колегиални връзки, възобновиха се стари познанства, приятелства нови се родиха. Създаде се една атмосфера на близост, която само голяма радост и или голямо бедствие могат да създадат. Колко пъти в текстовете си съм призовавал нашите министри от което и да било правителство да потърсят контакти със своя ресорен колега от другата страна. Не за друго, а когато единият има някакъв празник, да вдигнат телефона и да го поздравят. Какво като сме „диви” Балкани, да не би човещината да ни е чужда?
Е, имаше опити, доста несръчни, ситуацията да се политизира. При това въпросните опити, за съжаление, идваха от колеги журналисти. Спомняте си, на пресконференцията със Зоран Заев той бе попитан дали трагедията с автобуса и жертвите в него няма да се отразят на двустранните ни отношения… Много пъти съм критикувал премиера на Северна Македония, но този път той даде урок на нашите колеги по смиреност и неполитичност. „Ние сме съседни, братски народи и сме заедно в добро, и зло”, каза Заев. А в същия този ден, 23 ноември, на него му предстоеше тежко заседание на ръководните органи на СДСМ, чийто лидер е. Трябваше да бъде разгледана оставката му, което стана няколко дни по-късно, когато тридневният траур в страната му приключи.
А как и дали отношенията между България и Република Северна Македония ще се развиват, или ще останат блокирани, както досега, е друга тема. Във всеки случай, тя не бива да се обвързва с трагедията с изгорелия автобус. Още повече че политическите партии, които разговарят за състав на правителство у нас, вече декларираха, че позицията ни по отношение на Скопие остава същата.
Но ако от цялата трагедия и от двете страни на границата успеем да извлечем повече доброта и разбиране, и ако успеем да ги съхраним, ще е само за добро.
Защото и политиците, колкото и да не харесваме някои от тях, също са хора, нали?
