Зенитчик брани София, а по-късно е в ролята на освободителя ѝ

Автор: Спирдон Спирдонов

„От 1964 г. почти 10–12 години нямаше ден гръцки или турски самолет да не тръгне към българската граница и да не лети успоредно на нея. Всички зенитно-ракетни дивизиони ни вдигаха по тревога и със станция за разузнаване и целеуказване следяха целта. Не дай боже, да влезе в територията противниковия самолет, с разрешение от Централния команден пункт трябваше да стреляме. Имаше дни, в които по четири-пет пъти ни вдигаха по тревога за летяща съвсем близо до нашата граница цел. Не само че спяхме облечени, но едното ни ухо винаги слушаше дали няма да засвири сирената. Дежурният дивизион трябваше на третата минута и половина да даде пуск с ракетите си.“
Това ми разказваше преди години полковник от запаса Станчо Джумалиев. Столичани го познават. Доста години той се превъплъщава в образа на генерал Гурко, когато на 4 януари се отбелязва освобождението на София. През 1878 г. истинският генерал Гурко пристига на бял кон, следван от рота опълченци. Посрещнат е с радостни възгласи, хляб и сол. Полковникът неведъж е изпитвал подобни вълнения. И той е посрещан от софийските кметове, включително от Бойко Борисов и Йорданка Фандъкова.

Има нещо символично в това да пресъздава образа на генерал Гурко, т.е. на освободителя на София. И то е в това, че цялата си офицерска служба полк. Джумалиев е изкарал в защита на небето на София. И още за него по този повод. Роден е на 4 септември 1941 г. именно в София. След като завършва ВНВАУ „Георги Димитров“ в Шумен, служи в поделенията на зенитно-ракетните войски пак в този район – Вакарел, Горна баня и София.
Двайсет години в бойно поделение и единайсет в щаба на Военновъздушните сили! Изучил пет зенитно-ракетни комплекса (ЗРК). Най-напред – СА-75М „Двина“, след това С-75М „Волхов“, С-125М1 „Нева“, С-200 и С-300. Като старши инженер трябвало да познава цялата техника, за да няма проблеми при дежурства и стрелби. Затова има и майсторски клас и по техниката, и по бойното използване. Няма как да вкара вкъщи един ЗРК, но затова пък с изключителни любов и грижа се отнася към колекцията си от оръжия и другата, не по-малко ценна – тази с военните униформи. Любовта към униформите идва от това, че дедите му са били офицери.

Прадядо му е член на Ботевата чета и е загинал на вр. Околчица. Дядовците му са воювали в трите войни. Самият той е учредител и най-дългогодишен председател, а сега почетен председател, на Националното дружество „Традиция“, което е известно с военноисторическите си възстановки. Играл е ролите на руските генерали освободители Столетов, Гурко, Тотлебен, Иваневски, Дандевил и др. Председател е на Клуб „ПВО и ЗРВ” в Столичната организация на СОСЗР и член на Централния съвет на военно-патриотичното сдружение.

„От 1964 до 1976 г. половината от зенитно-ракетните дивизиони бяха в дежурство. Това означава, че 50 процента от личния състав на дивизиона седем дни стои в поделението. Даваха ни три дни да не идваме на работа, следващите три идвахме и на седмия отново застъпвахме в дежурство. Тези, които си бяха вкъщи, трябваше на 50-ата минута да бъдат в дивизиона. През 1976 г. минахме на по-облекчено дежурство“, припомня полковникът с белите мустаци.

Първият висш випуск на военното училище завършва през 1964 г. Не заради друго, а на основата на успеха му удовлетворяват неговото желание да служа в София. Така офицерската му служба започва в 4-ти зенитно-ракетен дивизион, който бил до с. Вакарел. Назначен е за старши техник на радиопредавател на командите към станция за насочване на ракети (СНР). Първото нещо, което го попитал командирът подполковник Добри Рахнев, било дали си е получил заплатата. Като разбрал, че не е, веднага се разпоредил на финансиста да даде парите авансово. Само след няколко дни получил и квартира в Елин Пелин.
Високочестотното облъчване обаче не прощава. Стискахме зъби, трябваше да издържим на това напрежение. Психолози нямаше, но всяка година ни водеха на профилактични прегледи във Военната болница. Оценяваха здравословното ни състояние и задължително препоръчваха да отидем на балнеолечение 20 дни плюс две седмици във военно-почивна станция. Това го пишеше в документите. Задачите обаче бяха толкова много, че командирите не успяваха да изпълнят препоръките на лекарите. Това бе задължително особено за мен и моите колеги, които бяхме подложени на облъчване. Само от нашия випуск почти половината офицери умряха от рак. Високата честота прониква през кожата, влиза във вътрешните органи и ги изпича като микровълнова печка. Години след това научаваме, че има дрехи с качулка и очила, които в някаква степен защитават от облъчването. Нито знаехме, че съществуват, нито са ни ги давали. От време на време разпореждаха да ни се доставя по едно бурканче кисело мляко. Не зная доколко помагаше”, се връща в спомените си полковникът близо шест десетилетия назад.

Въпреки това имало голяма конкуренция сред кандидатите за военното училище. За едно място кандидатствали над осем души. Конкурсът бил по математика и български език. Следвало събеседване с всеки кандидат. С него например повече от час говорила комисия от 15 офицери от командването на училището начело с началника генерал Ангел Ангелов. Самият той вече бил завършил четири курса – по изобразително изкуство, музикална школа, радиоконструкторство и стрелково дело. Класирали го сред първите 20, което му дало право да си избере специалност. Първоначално в специалност „Радиолокация“ влезли 86 курсанти. Със следващия прием дошъл и Аню Ангелов, години по-късно генерал-лейтенант и министър на отбраната.
„На полигона в Русия учудихме Варшавския договор. На втората година получихме отличен на допуска за бойни стрелби и тръгнахме за руския военен полигон „Ашулук“ в Астраханска област. За голямо учудване на командването стрелбите бяха отлични. Казвам така, защото старите офицери си бяха заминали. Ние бяхме четирима млади и всички си мислеха, че може да се получи нещо неприятно. Важно е да се отбележи, че стрелбата беше на „промах“, т.е. ракетата не трябваше да улучи директно самолета мишена, а по него да води огън дивизион, който реално да го свали. Нашата ракета обаче прониза пряко самолета и той беше поразен. Това се случваше за втори път в историята на този полигон, на който стреляха всички армии от Варшавския договор. Така 4-ти зенитно-ракетен дивизион влезе в докладите на Варшавския договор”, не без гордост казва полк. Джумалиев.
В това напрежение много ми помагаше спортът, допълва той. Дълги години тренира фехтовка. Два пъти е републикански шампион. Едновременно с това тренира скиалпийски дисциплини. Много му допадала и стрелбата. Може би това е и една от причините да стане колекционер на огнестрелно и хладно оръжие.
Това за полковника „генерал“. Вече на 80 не престава да се вълнува за хала на България. Тази България, чието небе е защитавал дори с цената на собственото си здраве.