Автор: Любомир ДЕНОВ
В ранната пролет на 2001 г. в съседна Македония избухна огън. Всичко започна от ожесточена престрелка край с. Танушевци, сгушено високо в планината Скопска Черна гора досами границата с Косово. Македонска бойна машина попаднала на засада. В резултат на интензивен огън от няколко страни били убити трима македонски войници. Стрелците били в черни униформи. Тогава никой не пое отговорност. Но за всички бе ясно, че огънят е дело на Армията за освобождение на Косово, която изпълняваше задачата да го пренесе в съседна Македония.
По онова време работех в редакцията на в. „24 часа“. Вече бях пътувал до Скопие покрай атентата срещу македонския президент Киро Глигоров. „Ти познаваш обстановката, пък и имаш военно образование, вземи един фотограф и заминавай!“, ме инструктира главният редактор Венелина Гочева и ми препоръча колежката Румяна Тонева. Поставих само едно условие: Аз да карам редакционното „Пежо 306“. Пътят до Скопие е само 200 км, но заради пламналия огън от границата до столицата пътувахме часове.
Няколко пъти ни спираха полицейски и военни патрули, проверяваха багажа, разпитвахал Затова пристигнахме по тъмно. На заранта първата работа бе да си извадим т.нар. открит лист в македонското Министерство на информацията. На входа на ведомството се сблъскахме с покойния вече проф. Божидар Димитров, който по онова време работеше за телевизия „Евроком“. Той даде идеята да тръгнем към Танушевци. Издаването на неговата тапия обаче се забави – после разбрах, че е било умишлено заради позицията на професора за погромите срещу българското културно и историческо наследство в Македония. Затова поехме към планината сами. Времето бе мрачно. Ръмеше ситен дъжд. Пътят бе тесен, но асфалтиран.
На един остър завой пред нас изскочи войник с автомат. Заведе ни при началника си – намръщен майор, който директно ни нареди да обръщаме колата. Когато видя тапията обаче, омекна. Но ни предупреди, че тръгваме на свой риск. В района до границата често се стреляло, но след престрелката край Танушевци имало затишие. Обяснихме, че идеята ни е да снимаме селото, макар и отдалеч и нищо повече. Докато приказвахме, забелязах, че в гората край импровизирания пост се крият поне 6–7 войници. Някои от тях се показаха, след като разбраха, че не представляваме заплаха.
След минути продължихме по пътя. Карах бавно: завоите бяха сравнително остри, а настилката – мокра от дъжда. От време на време заобикалях по-дълбоките дупки по асфалта. Все пак това е междуселски път, а не магистралата Белград–Атина. Не срещнахме нито една кола. Затова по-скоро инстинктивно свих в насрещното платно, за да заобиколя една по-странна дупка. За разлика от другите тя бе старателно засипана със ситни камъни. След километър-два асфалтът свърши. По-нататък пътят бе черен и разкалян. Идеята ни да снимаме селото, макар и отдалеч, пропадна и заради падналата мъгла. Какво да се прави – обърнах и поехме обратно надолу. На секретния пост майорът пак ни спря. Споделих наблюденията си за свежо засипаната дупка и той видимо се оживи. Веднага извика двама войници и ги прати нагоре да проверят. Покани ни да седнем на две пластмасови щайги и извади бутилка ракия. Донесъл я игуменът на близкия манастир. Попитах го на какво се дължи това благоволение в сравнение с първата среща преди час, а той разтри небръснатата си буза и отвърна: „Първо, защото разбрах, че не сте тръгнали да търсите евтини сензации. И второ, защото сте българи, наши братя. Куражлии сте, особено дамата. Който иска да разбере какво става в Македония, трябва да види Танушевци и тогава да говори“. Майорът не пропусна да отбележи, че малочислената и лошо въоръжена македонска армия удържа положението и заради подарените от България 94 танка и 108 гаубици.
След обявяването на македонската независимост сърбите бяха изтеглили от Скопие почти всичката тежка военна техника.
След малко радиостанцията на майора изписука и той буквално подскочи. Изпратените от него войници докладвали, че вероятно във въпросната дупка е заложена мина. Тогава си припомних, че дупката бе избрана така, че дясната гума да мине точно през нея. Майорът удари още една глътка и с тревожен глас поиска по радиото намесата на сапьори. Вечерта, в хотела по местна телевизия чух новината, че предния ден в района на с. Рамно, съседно на Танушевци, е загинал от взрив на мина военнослужещият Люпчо Мирчевски.
На следващия ден с колеги от в. „Сега“ решихме да отскочим до близкото село Арачиново, където след престрелката били избягали доста жители на Танушевци. И двете села бяха населени с албанци. Арачиново бе нещо като предградие на Скопие, но за разлика от големия град по улиците му не се забелязваше никакво движение. Пред селската кръчма все пак киснеха неколцина бараби. Колежката тръгна да търси за снимки бегълци от Танушевци, а аз пробвах приказка с възрастен мъж. По номера на колата той вече бе разбрал откъде сме. „Никой не е идвал от Танушевци, излъгали са ви“, пробва да ни откаже той. След това директно ме посъветва да не се задържам по-дълго в селото. „Изкарай колата накрая, тук нямаш работа“, сърдито каза той. „Защо, не правим нищо нередно, какво сме ви сторили“, попитах. „Как какво, докарахте „тенкове“ и оръдия на македонците“, не се сдържа той. И добави: „Ама на нас ще ни помогне „Баба Тур“. Под „Баба Тур“ разбираше Турция. Замълчах. Нямаше смисъл повече да говорим. Този пример показваше ясно до каква степен е достигнало етническото противопоставяне в малката държавица.
Ден по-късно баща и син от албанското Тетово се взривиха с граната, след като при полицейска проверка открили мунициите в багажника на колата им. След седмица успях да взема интервю от тогавашния президент на републиката Борис Трайковски. Няма да се впускам в подробности как успях да стигна до него, при положение че в Македония по онова време се бяха изсипали ударни екипи на най-големите световни медии. Списъкът с чакащите за интервю с Трайковски наброяваше поне 50–60 кандидати. Обстановката бе доста напрегната. Спомням си, че колегата Олег Попов, тогава фотокореспондент на „Ройтерс“, бе посъветван да изчака бронежилетка от офиса на агенцията в Солун и тогава да тръгне да снима. Който не вярва, да го пита, той още работи в българска медия. Всъщност редно е да спомена, че вратата на президентския кабинет отвори политологът Иван Кръстев, който се оказа състудент на Трайковски. Един телефон до Скопие бе достатъчен да получим дългоочакваната покана. Президентът Трайковски премахна всякакви бариери още от първата минута. „Абе, какво прави моят приятел Любчо Нешков?“ и като чу, че е започнал работа като PR в Агенция „Митници“, се разля в широка усмивка. (Любчо Нешков е известен български журналист, днес шеф на Информационната агенция БГНЕС. Той е роден в Скопие. По време на Титовия режим баща му лежи 12 години в лагери и затвори заради дейността си за отстояване на българщината в тогавашната югорепублика.)
Дълъг бе разговорът с Трайковски, но ще отбележа само едно. Събеседникът ми държеше да започне интервюто със сърдечна благодарност към българската държава за помощта, която бе оказана на приятелска Македония. Той имаше предвид не само дарените танкове и гаубици… Споделих откровенията на албанеца от Арачиново и президентът изведнъж стана сериозен. „За жалост това е положението. Обществото ни е много разделено и дано кризата утихне“, каза Трайковски. Три години по-късно Борис Трайковски загина при авиокатастрофа в планински район на Босна и Херцеговина. Съмненията, че този искрен приятел на България е бил умишлено отстранен, остават и до ден днешен.