Историята е направила така, че за разлика от други европейски народи българите влизат в новото време и модерността без аристокрация, без благороднически титли, без рицарски традиции. Демократичните устои на българското общество, създадени в епохата на Възраждането, са вградени в Търновската конституция, основният закон на българската държавност от Освобождението до края на Втората световна война. Това обаче няма нищо общо с първобитния егалитаризъм или болшевишката уравниловка. Обществото дава равни права на всички, животът ги разграничава по личните качества. Затова историята на националноосвободителната борба познава градацията на дейците, лидерите и апостолите, както българската култура се гордее с аристократите на духа и творчеството. Животът, делата и моралният кодекс на полковник Борис Дрангов свидетелстват, че България има и рицари. Те не принадлежат на някой кръстоносен орден, а са посветени за рицарско служене на нацията и националните идеали. Затова българският рицарски кодекс има своите особености.
Понятията за чест и достойнство са дълбоко вкоренени в българската народопсихология и отразени в паметниците на бита, фолклора и обичайното право. Яркото съзнание за лична, семейна и родова чест обаче е свойствено за всички народи. В епохата на Българското възраждане нашият народ прави решителна крачка напред в своето развитие и достига до равнището на националното самосъзнание, където тези понятия говорят не с кръвната символика на патриархалния морал, а с политическия език на гражданското общество, прерастват в национално самочувствие и гордост и се претворяват в Априлската епопея от 1876 г. Но и това политическо разбиране и гражданско осъзнаване на понятията за чест и достойнство не е нещо изключително, оригинално и присъщо единствено за българския народ. То е краен продукт и най-ярко проявление от епохата на Европейското просвещение, достояние за всички народи, познали чуждото потисничество и воювали за свобода.
Чувството за чест и достойнство е лично, но се създава само в колектив. Известният философ и психолог проф. Спиридон Казанджиев, сам участник във войните за национално обединение през 1912 – 1918 г. като запасен офицер, в своята „Военна психология” прави ясно разграничение между общата и военната чест: „Първата задължава към действия в съгласие с идеята за доброто, а втората – към действия в изпълнение на един конкретен дълг – дългът към отечеството. И понеже това изпълнение става при особено изключителни условия, то военната чест изисква от боеца още преданост, другарство, рицарство, самообладание, смелост и храброст – най-силните оръжия срещу страха”. Вярно за българската войска, това е в сила за военната институция изобщо и като такова присъщо на много други армии.
Принудителното историческо удължение на Българското възраждане в лицето на екзархийско-революционната епоха в Македония и Одринска Тракия оцветява общоприетите норми със своеобразен национален колорит. Носители на това ново и уникално българско съзнание са революционните организации на освободителната борба – Вътрешната македоно-одринска организация, Върховният комитет, Тайните офицерски братства. За разлика от военната чест, която е хронологически детерминирана от срочната военна служба или продължителността на войната, при четника или дееца на освободителната борба липсва такова психологическо раздвоение. За него няма уволнение или демобилизация – при встъпването си в борбата той се е заклел „в Бога и честта си”, че ще остане в нейните редици до освобождението или до смъртта си. Така за членовете на революционните организации – от редовите дейци до ръководителите – тази психологическа нагласа се превръща в начин на живот, в морална основа на националноосвободителната борба. Неслучайно дейците на македоно-одринското движение гледат на Вътрешната организация, на Върховния комитет, на Офицерските братства като на рицарски ордени, които ги задължават да спазват най-висши морални норми, непостижими за непосветените хора. Само едно рицарско разбиране на честта може да доведе до еволюцията на предаността, другарството, самообладанието, смелостта, храбростта и всички други качества на общия и военния морал – от мълчанието на кираджията Доне, който през 1896 г. не издава нищо за пренасяните от него бомби, до масовата саможертва на Ножот през 1907 г., когато 45 четници се самовзривяват със същите такива бомби. Само едно пълно сливане на чувството за чест и достойнство с дълга и отговорността пред идеала може да роди самоотричането и саможертвата – най-висшата форма на революционния морал, споделян от дейците на македоно-одринското освободително движение.
Като носител на традиционния възрожденски морал, като офицер от българската армия и като участник в македоно-одринската освободителна борба, полковник Борис Дрангов по право, чест и достойнство може да бъде мерило за българското национално рицарство.
Офицерска кариера и отечествен дълг
Борис Дрангов е роден на 3 март 1872 г. в Скопие в заможно българско семейство. В ценностната система на Възрожденската епоха доброто образованието се слива с отечествения дълг. По примера на десетки и стотици връстници от своето поколение, Борис влага усърдие и в едното, и в другото. През 1891 г. завършва като първенец Педагогическото училище в родния си град и постъпва юнкер във Военното училище в София. Този випуск напълно заслужава да се нарече „Македоно-Одрински” – заедно с него във Военното училище тогава служат още Гоце Делчев, Борис Сарафов, Петър Дървингов, Христо Саракинов, Димитър Атанасов, Иван Пожарлиев, Йордан Венедиков и редица други юнкери, бъдещи офицери от българската армия, които ще запишат имената си в историята на македоно-одринската освободителна борба.
Усърден и последователен в учението, Борис Дрангов не търпи компромиси. С изостреното си чувство за лично достойнство той остро се сблъсква с всяка система, която се опитва да го пречупи. През отстоянието на времето сега изглежда парадоксално, че бъдещият военен педагог, който ще остане в съзнанието на поколенията като въплъщение на войсковия идеал за боец и командир, е бил дисциплинарно разжалван и изключен от Военното училище. Същото впрочем се случва и с неговия връстник и съвипускник Гоце Делчев, бъдещият апостол на македоно-одринската освободителна борба. Още навремето големият есеист, майстор на националното и индивидуалното портретиране академик полковник Ефрем Каранфилов, който е оставил великолепни портрети за Гоце Делчев и Борис Дрангов, забелязва и обяснява този парадокс: „Тези двама млади хора имат за крайна цел не да станат офицери, което вълнува повечето от юнкерите, а като станат офицери, да могат да служат най-добре на родината си”. След разжалването Делчев веднага заминава да служи на родината си чрез Революцията; Дрангов приема да продължи военното обучение, за да й служи с Армията.
Разжалваният юнкер е изпратен в 3-и конен полк в Пловдив с право на реабилитация и производство при добро атестиране. Още преди края на годината наказанието му е отменено и Дрангов завършва Военното училище с отличие. На 1 януари 1895 г. е произведен в първото офицерско звание подпоручик. Едва ли случайно, но във всеки случай ярко символично, той избира за свое офицерско поприще кавалерията. Сиреч рицарството, според етимологията и семантиката на думата. Историята обича да намига на своите любимци!
Началото на офицерската кариера на Дрангов започва пак в 3-и конен полк, после продължава като взводен командир на 2-ри конен полк в Лом. През 1898 г. той е сред основателите и ръководителите на тайното офицерско братство в местния гарнизон. Тук написва и издава „Пробна програма за обучение на младите войници и редници”, която до 1910 г. търпи осем издания и му спечелва популярност в българската армия. В Лом младият офицер свързва живота си с Райна Денкова Попова, дъщеря на бивш четник на дядо Ильо войвода и участник във всички въстания и войни от 1876 до 1912 г.
През юни 1903 г. 2-ри конен полк е преместен от Лом в Радомир. По това време Кюстендилският окръг, който включва и Радомирска околия, е основна база на македоно-одринската освободителна борба. Точно тогава подготовката за Илинденско-Преображенското въстание навлиза в своята заключителна фаза. Дрангов чувства повика на отечествения дълг и се включва в отряда на поручик Владислав Ковачев и войводата Атанас Димитров – Бабата, наброяващ стотина бойци. На 17 август, в навечерието на отпътуването за Македония, Борис Дрангов пише на семейството си: „Никога по-усилно време за майка Македония не е било, никога повече тя не се е нуждаела от силите, труда и кръвта на своите юначни синове. Аз отлично чувствувам това и като неин мил син не мога да не се притека на мъченическия й зов”. В няколкодневния боен поход на отряда към Кратово кавалерийският офицер се проявява като отличен партизански командир и допринася мисията да постигне максимални успехи с минимални човешки загуби.
През 1904 г. Дрангов печели конкурс за Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург, която завършва с отличен успех през 1907 г. Това, разбира се, не е заслужен отдих за българския офицер и революционер, а ново стъпало по пътя на рицарското му самоусъвършенстване. И далеч от родината той не живее, той гори с националния дълг и отечествената идея. Негов български колега от Генералщабната академия свидетелства за един красноречив епизод: „Дрангов бе успял да заинтересува и заинтригува всички професори със своя оригинален начин на мислене и изказване и затова за доклада му се събраха както всички професори от академията и учещите се, така и много старши началници от Петербургския гарнизон. Дрангов застана на катедрата развълнуван, но не се смути. Той трябваше да докладва нещо от Освободителната война, но скоро се отплесна в съвсем друга насока и държа едно вдъхновено слово за свободата на Македония. Успехът му бе огромен“.
В качеството си на генерал-щабен офицер Дрангов, вече ротмистър (капитан от кавалерията), служи като командир на ескадрон и батарея във Велико Търново и Шумен, после инспектор в Първа софийска инспекционна област и в Щаба на войската. От септември 1910 г. е преподавател по тактика във Военното училище в София. Често изнася сказки пред офицерите от столичния гарнизон и публикува статии във военния печат, които неизменно предизвикват интерес и полемика. За да осъществи новаторските си идеи, съставя учебник по тактика за юнкерите във Военното училище.
Две смърти няма, без една не може
През юли 1912 г. Дрангов участва във възстановяването на Тайните офицерски братства, които за трети пореден път възкръсват на историческата сцена. Времето на въстанията обаче е отминало, ударил е часът на войните. С обявяването на мобилизацията на 17 септември майор Дрангов получава назначение за началник-щаб на 1-а бригада от 1-а Софийска пех. дивизия и с нея участва в боевете при Лозенград, Люлебургаз и Чаталджа. След войната Дрангов публикува критични статии в списанията „Свободно мнение” и „Народ и армия”, с които колкото справедливо, толкова и дръзко обвинява в некомпетентност висши военни началници от ранга на генерал Иван Фичев. Срещу него е заведено дело, но Пловдивският военен съд го оправдава.
Още много пъти Дрангов си е навличал гнева на висшестоящите със своята любов към истината и дързостта си да я защитава публично. Много пъти срещу него са хвърляни упреци, клевети или обиди, едни зад гърба му, други направо от трибуната на Народното събрание. Нищо обаче не е в състояние да пречупи волята или да опетни честта на българския офицер. Известният политик и публицист Григор Василев, който опознава Дрангов от времето на сътрудничеството им в сп. „Народ и армия“, само с три изречения е успял да нарисува рицарския му портрет: „Като интелект Борис Дрангов се отличаваше със здрав смисъл, с ясност на погледа и с желязна логика. Като характер Дрангов представляваше една вечно будна и несъкрушима воля. Трябва да се съедини силата на канарата и постоянното движение на морето, за да се получи едно близко съчетание за волевия характер на Дрангова“.
Влизането на България в Първата световна война заварва подполковник Дрангов като командир на 5-и пех. Македонски полк от 11-а Македонска дивизия, създадена на основата на бившето Македоно-одринско опълчение от Балканската война. През есента на 1915 г. участва в кръвопролитните боеве със сръбската войска при Калиманци, Кочани и Щип и с англо-френските й съюзници при Криволак. На 15 май 1916 г. е назначен за началник на новосформираната Школа за запасни подпоручици в родния му град Скопие. Като началник и преподавател той успява да удевлетвори изцяло своите схващания за военната педагогика. Години и десетилетия след войната само споменаването на името му ще сваля товара на времето от бившите му школници. Ефрем Каранфилов свидетелства за един: „Той веднага трепна, прегърбеното му тяло сякаш се опита да се изпъне във войнишки стоеж и гласът, придобил неочаквана твърдост, се изряза в гордите думи: „Аз служих при полковник Дрангов…”.
През септември 1916 г., след производството на първия набор на школата, Дрангов е назначен за началник-щаб на 1-ва Софийска пех. дивизия, с която в продължение на шест месеца е по бойните полета в Добруджа и Румъния. През март 1917 г. е командир на 9-и пех. Пловдивски полк, който води кръвопролитни боеве при Завоя на Черна. Тук на 26 май 1917 г. шрапнел от противников снаряд слага край на неговия живот. Смъртта му предизвиква широк отзвук на фронта и в България. Посмъртно е произведен полковник.
Полковник Дрангов оставя богато военно-теоретично наследство. Неговите разностранни интереси са насочени към военната педагогика, военната история, тактиката и изобщо всичко, което има отношение към войската, отечеството и дълга. В продължение на 23 години – от 1894 до 1917 г. – той публикува 160 статии и брошури, от които 17 преводни. Сътрудничи на „Военна България”, „Военен глас”, „Народ и армия”, „Военен журнал” и други военни и граждански издания. Най-популярна и до днес остава малката му книжка „Помни войната”, написана през 1916 г. в Скопие. В подзаглавието авторът сам я определя като „Съвети за строевия офицер”, а в предговора скромно я нарича „сборник от светли и дълбоки истини, заети от бележити сърцеведци и възпитатели, изтъкнати кратко и често подкрепени с мъдри народни думи и поговорки”.
Който днес прочете книгата „Помни войната“ на полковник Борис Дрангов, сам ще се увери, че тя е истински катехизис на боеца, учебник по отечестволюбие и доблест, наръчник на войнски добродетели. Един съвременен и оригинален рицарски кодекс, роден от страстната любов на българския офицер към националния идеал и отечествения дълг.
