Ако трябва накратко да характеризираме Европа след евроизборите, ще е с думите: тя е на кръстопът. Седмицата мина, както се казва, с европейски сюжет. И след вота – отново избор. Вървя номинирането, после и гласуването на председател на един от трите кита, които имат думата в голямата политика на Европейския съюз, Европейската комисия. Предизвестената новина, че бившият премиер на Люксембург, европеец „до мозъка на костите си” Жан Клод Юнкер е името, което обедини големите партии в Брюксел, все пак държа в напрежение публиката. И въпросът беше не дали ще бъде избран от европейските депутати, а с колко гласа, за да осъществи програмата си от 10 приоритета.
На наблюдаващите процесите в европейските структури, на избора на имена по върховете на институциите бяха известни дългите предварителни разговори в търсене на баланса – между ляво и дясно, между жени и мъже, между по-технократи и по-политици, между Севера и Юга, Изтока и Запада…
Всички са в очакване на промени, на промяна за Европа. Но промени засега няма, има само заявка за промени в онези десет точки в програмата на Юнкер. С акцент – социална и единна Европа. Друга е темата дали намеренията ще се окажат достатъчни. Защото Европа все още няма отговор на много, наглед прости въпроси.
Например, какво представлява, и накъде върви. Дали ще се федерализира или ще натежи думата на играчи като английския премиер Камерън или евроскептика Марин льо Пен да се върви към Европа на нациите и Брюксел да връща суверенитет на националните правителства.
Например, ще извади ли на светло обсъждането на търговското споразумение между ЕС и САЩ и кои клаузи застрашават исконни европейски стандарти.
Например, ще спре ли увеличаването на пропастта – граждани -европейска администрация. Това ражда и евроскептицизмът, това доведе и евроскептици в Европейския парламент, почти една четвърт от депутатите му след изборите през май. От това доколко ще решат тези проблеми големите партии ЕНП и ПЕС, зависи дали ще бъдат припознати като статуквото и част от проблема.
Например, как ще се реши въпросът с икономическия растеж и социалната сфера. Защото не е безразлично каква е цената на този растеж, а рестрикциите определено не се оказаха пътят към него, а към блокаж на икономиката. Кризата ни го доказа. И днес икономическа стабилизация в Европа има, няма социална…
Например, как и кога старите страни членки на Европейския съюз ще могат „да преглътнат” досегашното разширяване на Общността. Защото Юнкер обеща в следващите пет години от мандата му пауза в разширяването, просто този процес се замразява. Лоша новина за новите страни, кандидати да влязат в клуба на големите…
Засега страните са разделени по темата къде е проблемът. Разделението е силно политическо и по външната политика и през призмата на отношението ЕС-Украйна и ЕС-Русия.
Прибалтика, Полша и Швеция тропат по масата за повече рестрикции към Русия, Германия и Италия, която председателства ЕС, са за повече диалог и политически решения, а разговорите с Русия в крайна сметка правят Франция и Германия.
Затова не е учудващо, че през тази седмица всички много се надяваха, но естествено не вярваха, че освен гласуването на лидер на Европейската комисия, т.е. на европейското правителство, можело да се намери и подходящото ново лице на европейската външна политика. С други думи, да има на кого да звънне при нужда президентът на САЩ…
Естествено, разговори на срещата на върха на държавите членки, на Европейския съвет, имаше, на светло вече излязоха имената на Кристалина Георгиева и на италианския външен министър Федерика Могерини. Но дотук, и този въпрос – кой да е новият Ромпой и новата Аштън се отмести за края на август. Полша направи своята номинация, една трета от държавите бяха вече номинирали своите кандидати за еврокомисари.
Но ако сме точни, имената, фигурите, постовете са важни, но са само инструмент. Инструмент на Политики. Това е големият европейски ребус, за да има Европа шанс за реални промени. Защото Еврпейският съюз е всъщност на кръстопът. И все още изборът на алтернативи предстои…
