Тази година се навършват 80 години от построяването на Паметника на свободата на връх Свети Никола, наричан погрешно впоследствие връх Шипка.
Кирил Димитров е първият служител и надзирател на Паметника на свободата на връх Свети Никола 1934-1949 г. За този сравнително кратък период, в ония трудни и превратни времена за България времена Димитров посреща там нееднократно Цар Борис ІІІ, офицери и войници от Вермахта, генерал Толбухин и руски солдати, обикновени граждани и селяни, ученици, туристи. Започва работа на върха в монархия, съюзник на Хитлер, а го уволняват в социалистическа република – сателит на Сталиновия СССР.
През цялото време Димитров се среща и с човешката добрина на силните на деня, и с тяхното грубо неразбиране и незачитане на стойността на българската светиня. Не само надзирател, екскурзовод, продавач на картички, счетоводител, отговорник за ремонтните дейности – все задължения на Димитров, а преди всичко идеалист и горещ родолюбец с интересна и превратна съдба. Такъв е бил първият пазител на храма.
Следващият текст е написан с помощта на материали и публикации, предоставени на в. „Българска армия” от неговия внук, казанлъшкия историк в Регионален исторически музей „Искра” Иво Косев.
Кирил Василев Димитров е роден в с. Мещица, Пернишка област, през 1907 г. Съпругата му Велика Чопева е племенницата на Гоце Делчев, будна българка, която заедно с Димитров е основен инициатор за създаването на читалище в селото, наречено на името на поета Пейо Яворов.
През 1928 г. Димитров се записва като доброволец във войската, но по силата на Ньойския договор България няма право на редовна войска. Младежите отбиват военната си служба като трудоваци. През 30-те години България отхвърля санкциите на унизителния договор и свиква първия си набор в казармата.
Димитров се уволнява като кандидат-подофицер от Първа пехотна Софийска на Н. В. княз Александър І дружина, като отхвърля предложението на командира си да остане на второсрочна служба, предвид недостига на работа по онова време. Работи известно време като касиер в мини „Перник”, но е съкратен заради кризата, обхванала не само България, а и цяла Европа.
Връща се при командира си, който му дава съвет, че свободно място се намира само в Отделение „Военни музеи и паметници”. Въпреки многото кандидати, Димитров взема изпита по история успешно и е назначен.
В ония години Паметникът се стопанисва от Министерството на войната, Отделение „Военни музеи, паметници и гробове”. Надзирателят е държавен служител и отговаря за нормалното функциониране на паметника и охраната му. Той е и екскурзовод, и продавач на картички, книжки, сувенири, билети, редовно изпраща „донесения” до отделението си със сметко-разписки за извършваните ремонти. Длъжен е да се грижи и за военните руски паметници в околността. Заплатата си получава от Военната фабрика в Казанлък.
Когато пристига на Шипка, Димитров разбира, че паметникът е открит в незавършен вид и в него прониква влага. След доклад до Министерството на войната от страна на надзирателя са отпуснати за ремонт 508 хил. златни лева. Интересът в ония времена към Паметника е значителен, идват организирани групи от ученици, студенти и войници, както и десетки туристи, граждани и селяни от цялата страна. Денят за работа е далеч повече от осемчасов, когато дойде човек чак от Кюстендил или Видин, Димитров не го връща. Разбира се, има и „безкрайни дни на скука, мъгли,
силни ветрове блъскат паметника като екот от артилерийска канонада”,
пише в спомените си Димитров. По негово настояване от Военната фабрика монтират агрегат за електрическо осветление на Паметника, гледката е впечатляваща.
Поради трудния маршрут редовното доставяне на храна за пазача е почти невъзможно, той сам слиза два пъти седмично пеша до село Шипка за храна и писма от пощата. Слизането и качването става по преките пътеки, като слизането отнема най-много половин, а качването – един час. Но в ония времена Балканът е пълен с дивеч, неведнъж по пътя си Димитров вижда диви зверове по пътя си. „Много пъти съм виждал вълци и мечки, но както мен ме бе страх от тях, така и те бягаха от мен”, пише Димитров.
Паметникът е посещаван и от много чужденци, дипломати и гости. Тук идват английски войници, бивши бойци от Македонския фронт, облечени в колоритна шотландска носия. През 1936 г. Паметникът е посетен и от Фьодор Расколников, пълномощен министър на СССР и от съветския военен аташе Дългоруков.
В годините след 1934-1940 г. върхът често е посещаван от цар Борис ІІІ, принц Кирил, царица Евдокия и други видни личности.
Царят идва тук винаги без шофьор или придружител, управлява сам автомобила си. Никога не пропуска да се обади на надзирателя, а накрая на визитата да му остави и малко храна. След усложнената международна обстановка през 1941 г. цар Борис ІІІ преустановява своите посещения на паметника, а две години по-късно умира.
През 1939 г. Паметникът на свободата е посетен и от полския пълномощен министър у нас, който научава за нахлуването на Германия в родината му от радиото на автомобила си.
След 1941 г. потокът от посетители рязко намалява, отегчителната обстановка се подсилва и от прелитащите над върха немски или английски самолети на път за Румъния. Изсипването на бомбения товар отвъд Дунава се чува чак на паметника.
В началото на този период през прохода преминават и германски войски с всевъзможни бойни съоръжения, Паметникът става и обект на интерес на немски фотографи и журналисти. За изненада на Димитров, много от немските офицери са добре запознати с хода и развоя на Шипченската епопея. На няколко пъти паметникът е посещаван от външния министър на Германия в България обергрупенфюрер Адолф Хайнц Беркеле.
Тук идват на ежегодни чествания оцелелите опълченци, останали едва 40 на брой по времето на Димитров. Живеели в различни места на България, но се познавали добре и се обичали като братя, идвали в оригиналните си опълченски униформи. Били вече много възрастни, с бели коси и бради, гърдите им били окичени целите с медали и ордени за храброст. Докато през 1948 г. идва и последният жив опълченец, едва пристъпва, воден от свой по-млад роднина.
В изпълненото с противоречия време от 1944 г. до 1949 г. паметникът отново е занемарен, влагата настъпва навсякъде, мъглата, водата от дъждовете и снеговете от горната площадка прониква по долните етажи. Според Димитров, това се дължи не само на лошо проектираните врати на кулата, а и на факта, че Паметникът все още не е довършен, а на места не е фугиран правилно.
Той се отнася нееднократно към началника си в министерството за лошите битови условия на надзирателя, за липсата на електричество и разбитата настилка по шосето. През 1946 г. оловната обшивка на паметника е увредена от неизвестно лице и Димитров пак иска спешни мерки срещу проникването на влага във вътрешността.
След 9 септември 1944 г. дори паметната плоча с имената на руските царски офицери и войници отвън става проблемна и въпреки настояването на Димитров, тя е свалена и унищожена.
През този период при паметника идват много съветски войници, офицери и журналисти, а през 1946 г. Шипка на два пъти е посетена и от маршал Ф. И. Толбухин, командващ Трети украински фронт. Една седмица след посещението Димитров е награден с орден от маршал Толбухин, за участие в Отечествената война, а малко по-късно получава и втори орден „За гражданска заслуга”.
Кирил Димитров доживява дълбоки старини. Умира на 93 години в Казанлък през 2000 г.
Светлозар Стоянов
