Дебютната му книга с поезия е “Череша с гравитация”.
„Зъби” на Мирослав Христов е стихосбирка, която може ди ви спечели със своето двуполюсно усещане за някаква полагаща ни се щастливост и исконна надежда, мотивирала съществуването ни – и от друга – с катастрофичност, страх да не се отлепиш от действителните, суровите неща, в които човешкото и инстинктивно животинското вървят ръка за ръка.
Безспорно не само добрата поезия, а и добрите образци във всяка посока на изкуството вървят успешно с изобретяването на гледна точка. А това рядко става спонтанно без помощта на философията – като култура, хоби или платформа. Това, че е минал през философския факултет, неминуемо резонира в стиховете на Мирослав. Ако началото на книгата започва със „Скок” вътре в себе си, за да изскочи след катастрофично себеопознаване „като заек през пъпа на настоящето”, то краят е една поема „Обувки преди изгрев” с лайтмотива „някой ден…” Денят на прозрението и обхващането многостранния стереоформат на света – отново ще се върне към началото, причината и следствието на „необяснимата логика”.
Но там вече ясно ще са разграничени „болестите” на света, но и неверието към „старите лекари” така гръмогласни.
Би ми се искало петте цикъла да са подсказващо озаглавени, за да си структурирам по-лесно словесния снаряд, който Мирослав запраща в мозъците ни – но не би. В усещането си за непрекъсваемост на света, циклите са само пореден номер, но така или иначе градацията, в която личната територия засмуква нови и нови аспекти на социума, несъгласието със света, мимолетността и променливите параметри на любовта, протеста – са видими. Ярко и лаконично е изразено това изтегляне на времевата нишка от опита на предходните поколения в „Родилни петна”, които лирическият герой носи от „поколения пясъци”, майката и бащата са реката и устието й.
Имам усещането, че Мирослав Христов изразява поколение, което носи дълбоко разочарование, сякаш е загубило война и е разгромено отвътре. Но има упорита способност да регенерира и в най-кръвотечащите ситуации. Опитва се да събере всичко оцеляло, да направи ревизия на истинските неща, за да се оттласне от дъното. Страхува се да не го уличат в наивност, на патетичност, на сладникава романтичност.
От боклука и остатъците прави пътека, върху която да стъпи на здраво. Но има остро усещане за условностите, съчетава ярост, методичност и вътрешна неустановеност едновременно. Отрано детството е разглобено като си счупил играчките, осъзнал си, че трябва да ги поправиш, но вече не се получава („Разместване”). Ставаш възрастен насила преждевременно, път назад няма и живееш с разочарование.
Силен е обобщаващият образ в „Стена за пеперуди” – хербарият, който Бог прави с карфици – „една сутрин докато миел чиниите/ осъзнал че той и този свят са една пеперуда/ цялата в кал…” До страхотния финиш поанта: „Почувствал се неловко/в края на неговата карфица/черното топче било собствената му зеница..”
Потърсете тази книга, има с какво да ви изненада.
Лъчезар Лозанов
