С гаф и възторг започна моето гледане на „Антигона” в Театър София. Непрочел автора на текста от програмата, отидох с чифт очи, настроени за Софокъл. И изненадан колко осъвременено звучи с „тоя” гениален режисьор (Иван Добчев), който обаче се оказа малко изпреварен от Жан Ануи. Имам извинение въпреки възторга си – зрител съм с емоционално перде, не критически знаменосец на абсолютната истина. Затова ще започна с жанра.
Изчистеността на трагедията още в началото ни лишава от надеждата за щастлива развръзка и изкушението да следим интригата сама по себе си. Затова вниманието опипва всеки детайл, характер и го наслагва върху оная канава, която бихме очаквали от античния текст. И контрастът, който засилва играта между познато и непознато в пиесата, й придава вкус на нещо току-що случило се. Полухулиганското излъчване на Каталин Старейшинска беше първия стимулиращ шок – усещането, че виждаш тийнейджърите от Орлов мост на протестите срещу ръждясалата държава. Светът е черен и бял с ясни решения. И дори похарчен животът има смисъл, щом е кауза. Тръгваш да осъдиш Креон, но изиграният образ на Ириней Константинов е така естествено раздвоен по човешки, че те хваща за гърлото. Виждаме как бащата, сложно мислещия човек, се опитва да върне живота на момичето, което обича и вижда като жена на своя син, но властта го принуждава да е виновен. Нищо лично, виждаме как представите за добро и зло разменят местата си – с манипулацията да произведеш „герой” измежду двама престъпници. А втори път самият ти да станеш убиец, въпреки че дълбоко осъзнаваш безсмислието да отнемеш живот. Правила на играта, наречена общество. И си принуден да се примириш с веригата на взаимосвързани убийства, които отнемат най-скъпото – синът ти, влюбеният Хемон (Асен Мутафчиев) и Евридика, съпругата (Йорданка Любенова). Светът е за предпазливите, балансираните, но и за тези, които знаят, че по-голяма ценност от живота на човека няма. Дали са едни и същи типове герои? Дали предпазливостта на Истмена (Силвия Петкова) е равнопоставена с потенциала си на уморения до изнемога от властта Креон, за който фаталните развръзки са само краят на тежък ден, който подрежда така правилата, че обществото да върви по-лесно по пътеки от предразсъдъци. Герой или престъпник – за машината на властта няма значение. Тя щампова потребният образ по свои закони, без да се съобразява с истината. И може би все пак стихийният, безсмислен младежки бунт е реабилитиран като ентропия – намира парадоксален смисъл в нашия свят. Има поне една полза от скудоумието на нашия политически елит – театърът ни става все по-добър, отразявайки алогичните му нравствени гримаси, превръщайки абсурда в автентична жизнена сила.
Семплата сценография на Станислав Памукчиев е изключително находчива – хвърля мост между антично и абстрактно изкуство, като отделя извън времево пространство, на което да припишем всички възможни варианти съвременност. Освен убедителните изпълнения на дойката (Невена Калудова), хореографската изразителност на Хора (Дария Симеонова), колорит внесоха изпълненията на стражите и костюмите на Петя Боюкова. Не пропускайте този спектакъл!
Лъчезар Лозанов
