Да разкажеш за Чикаго е усещане като на ония трима слепци, дето решили да разберат какво е слонът. Пипналият ухото го определил като одеяло, вторият допрял хобота – оприличил го на тръба, а третият бил убеден, че е колона, защото прегърнал крака му. Моят разказ няма амбицията да обедини представите и да е обективен.
Изсипахме се рано сутрин от неоправдано мъчително пътуване с автобус – този необятен град ни посрещна с кротко, но остро студено време. В София се носеха легенди за вихрушките тук и приятели звъняха загрижено. Времето беше ясно, но не можеш да си извадиш ръката от ръкавицата поради ветреца. Спирката беше на 3 разкрача от мост, строен на границата между 19 и 20-ти век.
Вглеждаш се в огромните глави на нитовете, които свързват металните релси, и се чудиш по каква технология са набивани и разплесквани преди повече от век. Премостваше река, наполовина от Дунав, напукана по средата от ледоход. Отгоре по 4 ленти в посока лениво газеха снега вериги от автомобили. Метрото – Червената линия,която взехме, ту се мушваше под земята, ту изскачаше във въздуха и минаваше на 2 м. от прозорците на 3-4 етажни високи тухлени сгради. Очевидно обитателите трудно можеха да заспят вечер, без трака-лакането на метровлакчетата – зависимостта е взаимна.
Метрото – мърляво и оръфано – с по един ескалатор нагоре, и едни стълби надолу. Ни грам от лукса и красотата – както ми се стори в този момент софийското, с което бях свикнал. Как се тътрузят надолу 2 големи куфара по стълби без асансьори – да не ви се налага. Бих се възгордял, ако не знаех малка подробност – първата линия е пусната 1892 г. – и беше точно Червената с дължина малко под 40 км., по която се таралянках по посока на 30-та й станция. А общия километраж на 8-те линии метро мрежа е повече от 170 км.
Цял ребус беше да си изкараме билет – машинариите, в изобилно количество – една с кредитни карти, друга – с долари кеш, ама не връщат ресто. Нямаш ли дребни – спукана ти е работата. Машината и аз се гледаме в недоумение. Дойде цветнокожа служителка, пълничка (тук думата негър е забранена и се смята за обидна) добронамерено и отзивчиво ни упъти след като машинката за билети 2 пъти ни върна натъпканите банкноти. Накрая минаваш през въртящи се решетки – няма прескачане, няма гратис. Но пък за по 10 долара вадиш карта за градската мрежа за цял ден – сменяй каквито искаш превози.
На втория ден обаче наистина излезе виелицата.
Тенденцията всичко да се качва на кола е убийствена в Щатите. В Синсинати, откъдето идвах, тя беше докарана до крайност. В град малко по-голям от София, си представете, че всичко което при нас се движи с метро, автобус, тролей, или трамвай – се качва по сам човек в кола. Никакви магистрали не помагат. След 5 ч. следобед всичко пълзи като мравки. Привилегията е да те пуснат в платното на буса, ако сте двама или повече в колата. Или страничните улички. В това отношение Чикаго ми стана симпатичен, щото много приличаше на София – има от всякакъв транспорт по малко, та не всичко се мотае с личен автомобил. Но пък за неговите мащаби – и това не помага особено. Планирането на време за път е много внимателно, защото оправдания за отсъствия тук не минават. Работният ритъм е истински жизнения пулс на чикагския организъм.
Красотата като монументалност обаче в архитектурата те респектира отвсякъде. Няма да говорим за огледалните геометрични колоси, чиято фасада отразява и умножава целия околен пейзаж при хубаво време. Или е фантастично разноцветна вечер. Освен изумителните гледни точки на вътрешната архитектура, оставена от минимализма на школата на Лудвиг Мис ван дер Рое, чийто девиз е: „Малкото е повече“ („Less is more“), има още много стилове, които шашкат със своето изобилие. Мрънкачите срещу “сталинистката” архитектура в центъра на София трябва основно да се замислят – ако я изчистят от Чикаго, теренът му поне в центъра ще остане на петна. Монументалното, имперското, усещането да господстваш над съседната сграда е сякаш всеобщ архитектурен крясък. Виждаш хотели, които преди да се извисят във въздуха са с орнаменти и архитектура на катедрали, магазините – нещо което нашите молове по концепция копират, отвън са като Министерския ни съвет или кралски дворци. Но модернизмът на дер Рое превръща сградите отвътре в светлинно и пространствено вълшебство. Където и да мръднеш в Арт института на Чикаго, геометричната перспектива се променя, светлината, цветовете също. Нищо излишно, което егоистично да издърпва вниманието към себе си – и в същото време усещането за съвършен баланс, хармония те заобикаля, без да ти пречи или стряска. Чистота на линиите, прозрачността на материала ти помага да си добронамерен, внимателен към околните. Сред експозициите на модерността и древните цивилизации – всеки въпрос към огромния персонал намира отклик, ще ти бъде пояснен, разказан, въвлечен във времето, фактологията. Много охранители, но никой не се натрапва, не те притеснява – даже за мое учудване се оказаха компетентни с пояснения за експонатите. Но това не е някакво уникално пространство само в центровете за култура – то е и на улицата, в кафенето, ресторанта, особено в магазина. Намаленията на стоките са огромни – стигат до 75 процента, че и повече. Ако е втора употреба, термо яке за 270 долара можеш да намериш и за 10. Само защото му липсва машинката на ципа, която в София ми поставиха за 2 лв.
Достойнството на жителя на Чикаго, а и на тоя край в Щатите – доколкото ги опознах за месец и нещо, е принципно различно от нашето. Ако за някого можете да направите нещо добро – и сте му близък, необяснимо е защо не го правите. Попитах наши приятели за изключително надарен художник, който миеше чинии и не искаше аутистично да зависи от ничии преценки – защо не наемат агент на една от многобройните галерии, които излагаха глупости на баснословни цени? Отговориха ми: ще му кажем! Абе – викам – сестра си му, кво има да му казваш? Тя ме погледна с учудване. По-късно дъщеря ми, която поясняваше подобни ситуации, ме сръга в ребрата. Тук не се помага директно, отглеждат ги от малки отделени от родителска помощ – да разчитат на себе си. Ако му помогнеш реално, въпреки че не го е искал, се обижда: “Значи мислиш, че съм неспособен да се справя сам!” Родителите дават заем на децата си, които им го изплащат с години, но не им ги подаряват. След определена възраст младите се изнасят отделно – разчитат сами на себе си. Това е метод да ги учат на финансова култура от малки. За нашенецът, който живее до пенсия с мама и тате, това звучи като жестоко и абсурдно отношение към младото поколение, ама дали е така?
Широтата на гостоприемството тук не е легенда, която като при нас не можеш да откриеш отчетливо в София или Банско например. Гостувахме на музикантско семейство – Изабел, 3-ро поколение музикант-кореняк от Чикаго, и мъжът й Паскал, французин от Монако. Хвърлиха ни ключовете от огромния си апартамент на цял етаж с репликата: чувствайте се у дома си, всичко е ваше. Включително на шкафчето до леглото си намерихме сложени пакетчета стафиди и шоколадчета – защото ако се събуди, на човек обикновено му се прияжда!?
И се прибираха невидимо, когато ние вече спяхме. Десетки чаеве, подправки, храни – вегетариански или месни деликатеси, почти непозната за мен кулинария, ядки, прибори, с предназначението на които нерядко трябва да изобретателстваш, ако няма странични пояснения. Биопродукция – на значително по-високи цени от обикновената, но изключително разнообразно меню, немислимо за обикновения нашенец тук.
Здравето е превърнато в култ.
Паскал е цигулар, но и маратонец – в спортния си кът на апартамента 3 пъти в седмицата върху бягаща пътечка търчи по 9 мили (12 км) и веднъж по над 22 мили (36 км). Да тичат за здраве една част от чикагците или да карат велосипед – е мания, но и спасение. Можете да сте много, много богат и при една здравна злополука, в която се налагат операции, да трябва да продадете къща, кола, всичко и да излезете на улицата. Цената на операцията може да стигне до 800 хил. долара – за сравнение къща в Синсинати най-често е между 200 и 500 хиляди. Има здравни застраховки, които обаче когато са евтини, не обхващат по-съществените медицински манипулации.
За зъболекарството – да не говорим – цените са изключителни. Антибиотик може да си купиш само след преглед на лекар, който ти струва 250 долара. За операции и лечения парите са други. Сега реформата на Обама предвижда да направи застраховката масова и задължителна, което ще свали цената й, и ще включи огромен брой от населението, което сега го кара на здравен късмет. Или мре.
Евтинията на бързото хранене и обездвижването: от вкъщи на колата – магазина -колата – на работа – вкъщи… прави немислимо количество хора дебели. В размери каквито рядко сте виждали тук. Това е втората категория хора. Третата са изпадналите, които просят по улицата и вдигат по някоя табела: “Помогнете!” Не са рядкост, има заведения, в които нощуват, но ей Богу – не знам как оцеляваха във виелиците на оня минус 28-градусов Чикаго. Доходът от стотина хиляди годишно, което е преобладаващото заплащане за обикновения американец по тия краища, прави 8 и нещо на месец. Като сложиш данъци, наеми, застраховки, детската градина е изключително скъпа – прави “американската мечта” узаконена дрога за наивници, ако търсиш лекия начин. Ако си амбициозен, добре образован – което е много скъпо също, е постижима, при условие, че лотарията на късмета те уцели сред многото способни и старателни.
Попиташ ли немалко вкопчили се българи тук от години какво работят, нерядко отговорът е: усъвършенствам себе си. (Временно без работа). Колко временно, той си знае. Една латвийка ми разказа, че това временно продължило за нея 18 г., а сега продаваше свои картини в един арт център, без да може да покрива разходите си. Или по-точно – покрива ги вторият й съпруг. Което разбира се, не отрича да има успели и работещи нашенци, за които обаче темпото е безмилостно. Една от познатите ни уж на шега казваше, че си почива на работа – но като видяхме ръководния й кабинет и околните прозрачни клетки на 50-тината й подчинени, стана ясно защо така пестеливо се прибира вкъщи и подробно ни занима с междуличностните конфликти със съпруга си – също нашенец.
Чикаго е град, който дава необятни възможности – стига да знаеш пътеките към тях и стратегията да ги използваш. Културните шедьоври в арт центровете са огромни – в Института им за изкуства 3 дни от сутрин до вечер не можахме да видим и половината. А ако трябва да съзерцаваш и мислиш – ти трябват месеци и години. Но културата не е евтина – входът е 24 долара, електронният гид още 18. Най-евтиният билет в театъра на Шекспир – на пристанището, струваше 80 и няколко долара. Диапазонът стига до 250. Колцина театрални любители в София биха отишли повече от 3 пъти в годината на представление?
И последно – Китайския квартал. Там, където смешението на култури, нрави и традиции е най-видимо дори от улицата. И е типично като подход, който обяснява американското богатство.
Лъчезар Лозанов
