Полк. доц. Любомир Алексиев е член на Международната академия по авиационна и космическа медицина, на Американската Авиокосмическа асоциация, представител на България в работната група по авиационна медицина към Агенцията по стандартизация на НАТО, председател на Българско сдружение по авиационна, морска и космическа медицина и член на Европейската асоциация по авиокосмическа медицина.
– Г-н Алексиев, какво е участието и приносът на ВМА в модула за авиомедицинска евакуация, който беше сертифициран за втори път по натовски стандарти в Германия?
– Самото название го подсказва – това е модул за авиомедицинско евакуация на пострадали при военни действия. И съчетава две основни дейности -транспортиране и евакуиране на пострадали чрез хеликоптер или самолет, в нашия случай-с вертолет. Транспортната част е изключително важна, особено по време на военни действия. Но пострадалият военнослужещ още на земя се поема от медиците и под медицински контрол, за да достигне максимално бързо до следващото ниво на лечение. Първа медицинска помощ му е оказана вече на мястото на събитието. Но важният елемент е, докато бъде транспортиран този пациент, да бъде така да се каже, медицински менажиран и да пристигне в не по-лошо състояние от това при приемането му. И това може да стане само, когато квалифициран медицински екип полага необходимите медицински грижи по време на транспортирането. Защото често такива пострадали може да влошат състоянието си по време на транспорта, а медиците не позволяват това да се случи.
– Ако гледаме статистиката, от 47 души екип на модула, 4 са военни медици. На пръв поглед вашето участие е сравнително малко…
– Аз не бих делил кой има повече относителна тежест в този процес, защото това е съвместна дейност. Във въздуха всички са един авиомедицински екип – и пилоти, и лекари, и бордни спасители. Те са там, за да транспортират пострадалия безопасно, ефективно, ако се наложи да бъдат полагани грижи за здравето и живота на този човек, и навреме. Затова имат отношение пилотите, бордните спасители и лекарите. Но, надявам се никой да не ми се сърди, че ще кажа: пострадалият вижда очите на лекаря, усеща ръцете му и грижата му, чува думите и надеждата, която му дава. За пострадалия в един момент Господ е докторът, защото той може да помогне и да го спаси. Не омаловажавам труда на никого от този екип, нито на наземните специалисти, особено на пилотите. Но и пилотската дейност при транспортиране на болни и пострадали е много по-различна от тази при транспортиране на товари, дори на войскови части.
– Казвате, че има разлика и в работата на пилотите при медицинска евакуация, а в тази на медиците?
– Това е въпросът, който се задава-за разликата от работата в една цивилна обстановка и дейността на медиците в екипа на модула. Много дебело трябва да се подчертае, че модулът е сертифициран не само по възможностите да бъде транспортиран един пациент. Акцентът се поставя върху цялостната военна подготовка на един човек да изпълни тази задача в условия на военни действия. Това е и голямата разлика с гражданското здравеопазване. Защото оценката не е поставена само върху това дали може хеликоптерът да лети, а върху цялостната военна подготовка на екипа, т.е. какви способности и знания имат членовете му да воюват, да се отбраняват, да стрелят, ако е необходимо. Те трябва да могат да се предпазят от нападението на врага с ядрено, химическо и биологично оръжие, да имат такива способности и знания. А това трябва да си го учил и тренирал, за да е боеспособен екипа на модула по стандартите на НАТО. Покриват се десетки стандарти за авиомедицинска евакуация, свързани със способността на дадена бойна единица в условия на военни действия да се справи в най-екстремната, опасната и агресивна среда. Защото никой не може да предвиди какво може да се случи-нападение на терористи, атака във въздуха, оцеляване в необичайни условия. Затова се нарича военна служба, а не гражданска дейност. Според мен, когато казваш, че си военен медик, трябва да подчертаеш думата военен. А това, което извършват колегите ни в модула за авиомедицинска евакуация, изисква от тях двукратно в годината да покрият медицински стандарти за годност за летателна работа. Това е военната дейност-щом си изпратен някъде, претенциите отиват на заден план и трябва да изпълняваш. За да го направиш, първо, трябва да имаш дисциплина, второ, самооценка и самоконтрол, и мотивация.
Все още има какво да се желае по отношение на спортната им активност, те трябва да спортуват постоянно. Но обхванати от преките си ангажименти в клиниките, не остава много време за това. Длъжници сме на хората от този екип да им осигурим възможности и време за активен спорт.
– Какви бяха критичните моменти при сертифицирането на модула?
– Зависи от гледната точка, но всичко започва от това доколко си обезпечен, второ, доколко влагаш сърце в подготовката за нея. Съгласете се, че това е игра, не е „наистина”, игра по време на учение-максимално близо до реалността, но не е реалност. За да докажеш качествата си, трябва да се вживееш в играта, да покажеш това, което би показал в една критична ситуация, когато се действа не с разума, а с инстинкти. Затова колегите трябваше да владеят нещата до автоматизъм, да се вживеят в играта, да предвиждат събития и непрекъснато да са в тях, за да ги променят. Това е критичното. А иначе, че имаме проблеми с технически и финансови средства, с организационни моменти, има го. Но нашите хора го преодоляха и на фона на нямането успяха да докажат, че са професионалисти. И най-вече, че могат да работят в международна среда. Ето, нашите лекари са работили на „Блек хоук” на американските ВВС, а на нашия „Кугър” са поканили техни лекари по време на учението. Това е да преодолееш проблема с езика и контактите, да работиш по един стандарт. А нашите медици дълго се готвиха по стандартни оперативни процедури на НАТО. Само да ги напишеш и представиш във вид да бъдат проверени от съответните натовски инстанции, е огромно постижение.
– Има ли разлики в предишното сертифициране на модула през 2009 г. и сега?
– Имам впечатления от подготовката, защото този път не бях в Германия на изпита. Сега ние вече знаехме как да се готвим. Предишният път налучквахме, тръгнахме към оценяването на модула само по това, което бяхме чули и прочели и видели тук-там. Докато сега момичетата тренираха определени ситуации, които знаеха, че ще им се случат. Няколко пъти провеждахме наши изпити, при които им задавах много близки до тези ситуации задачи. Защото ние вече знаехме за какво става дума. По-голямата част от медицинския ни екип има така да се каже боен опит от участие в мисии в Ирак и Афганистан, но е различно да си в хирургията в болница и работа навън, при екстремни условия. Те познават опита на колегите от испанската болница в Афганистан, и на американските медици за авиомедицинската евакуация на пострадали. Те са виждали наживо напрежението и какво е усещането да си член на такъв екип.
– Какво събитие беше за ВМА сертификацията на модула за авиомедицинска евакуация?
За ВМА това е едно от малкото събития, като изключим продължаващото ни участие в мисии, свързани с реални медицински тренинг в такова мащабно международно учение.
– А какви идеи имате за развитие на ВМА като заместник-началник по войсковото медицинско осигуряване в страната и извън територията й?
– Тази ми работа е свързана с досегашната, защото нашият Център е свързан и с мисиите, и с авиомедицинската евакуация. Има, естествено и нови неща, които трябва да бъдат осмислени и решавани. Но по отношение на току-що сертифицирания модул, постигнатото трябва да се развива. Да, имаме недоимъци и недостатъци по отношение на финансиране, техническо оборудване, няма и достатъчно време за полети. Но огромният проблем е по отношение на хора. Имаме свободни места за лекари в авиомедицинска евакуация, но никой не иска да дойде. Защото или ги е страх от летене, или липсва желание. Това говори, че липсва мотивация, както няма мотивация за лекарите и медицинските сестри изобщо да остават в България. И за ВМА е същото. Това е големият проблем и пред военната медицина. Ще дойде време, когато няма да има лекари във военната медицина. Особено в частите, в поделенията.
– Готвите ли екип-дубльор на екипа от медици в модула, нали и към Космоса се тръгва с втори екип?
– С много усилия може да намерим още някого. Може би повече трябва да се популяризира тази дейност. Тя е трудна, но в нея има и романтика. За съжаление, тя е свързана с покриване на много здравни нормативи. Явиха се двама желаещи мъже, например, но не покриха този норматив. А аз трябва да им подписвам и годността, не мога да правя компромиси. Напълно е феминизирана при нас тази професия и свалям шапка на момичетата от модула.
Росица Цонева
