В навечерието на новата 2013 г. на централния площад в Брюксел се появи странна конструкция от метал и стъкло, която трябваше да замести традиционната новогодишна елха. Освен че останаха без украсено иглолистно дърво, гражданите на белгийската столица с изненада научиха, че общината е преименувала провеждащият се по това време Коледен базар в „Зимни удоволствия“. Макар че общинарите не си признаваха открито, мотивацията за техните действия бе стремежът да не обидят мюсюлманите, които са една четвърт от населението на града и естествено не празнуват Рождество Христово.
Случилото се в Брюксел в края на 2012 г. е само едно от проявленията на политиката на мултикултурализъм, която в последните две-три десетилетия бе доминираща в много западноевропейски страни, а също в Северна Америка и Австралия. Явлението е сравнително ново, доколкото преди средата на 20-и век никъде в Европа няма и намек за такова отношение към имигрантите, а и към автохтонните малцинства. Най-общо казано, мултикултурализмът е политическа идеология и държавна практика, които насърчават различията и подкрепят малцинствените общности в стремежа им да съхранят своята етно-културна идентичност.
Към интеграцията на имигрантите може да се подходи по два основни начина – те да бъдат „претопявани“ в доминиращата култура на страната или да бъдат окуражени да развиват своята групова принадлежност и да се интегрират като група, а не като индивиди. Първият подход е известен като котел за претопяване (melting pot), а вторият – като едро нарязана етническа салата.
Разстрелът в редакцията на парижкия седмичник „Шарли ебдо“ от миналата седмица отново повдигна въпроса, дали
насърчаването на различията
не води до радикализация на етно-религиозните малцинства, прерастваща в насилие. Дебатът за мултикултурализма се възроди с нова сила, и то не само във Франция. Най-интересен и поучителен опит в това отношение има Холандия – държавата, която (наред с Швеция) доскоро бе смятана за емблема на мултикултурния модел в Европа.
Холандия е една от най-богатите държави в света, поради което е притегателен център за имигранти от цял свят. Приблизително 11% от нейното 16-милионно население са хора, дошли от други страни. А ако се добави и второто поколение – младите хора, родени в имигрантски семейства, то делът на чужденците нараства до 20%.
Разбира се, част от заселниците в Холандия идват от Европа, други пък са се преселили от Индонезия по времето, когато тя все още е била холандска колония. Така че имигрантите с „незападен“ произход са около 10% от населението на страната. При това повечето от тях са получили холандско гражданство.
Масираният приток на чужденци в Холандия започва през 60-те и 70-те години на миналия век, когато в страната са поканени работници-гости от Мароко и Турция. Тях никой не се старае да ги интегрира, защото се смята, че след време те така или иначе ще се върнат по родните си места. Дори напротив – мароканците и турците са насърчени да запазят своята културна автономия и да се сдружават на етнически признак. От 1974 г. децата на чуждестранните работници получават възможност да изучават майчиния си език в холандските училища.
Едно от обясненията за холандската толерантност
е в историческата традиция на страната. Векове наред различните религиозни и дори политически общности си имат свои институции, финансирани от държавата – училища, болници, вестници, партии. Обществото е разделено на сектори (пилони), които имат общ политически покрив. Под напора на секуларизацията към края на 60-те години „пилонната“ конструкция в Холандия вече е в упадък. Именно тогава обаче тя е преоткрита и харесана като модел за организация на емигрантските общности.
В началото на 80-те години вече е ясно, че повечето от работниците-гости няма да се върнат в родните си страни. Никой обаче не смята да ги гони. Макар че по това време терминът „мултикултурализъм“ все още не се използва, холандското правителство го прилага на практика. Мигрантите официално са обявени за „етнически малцинства”, чиято културна уникалност трябва да се насърчава.
През 80-те години обаче се случва сериозно преструктуриране на холандската икономика. Страната се деиндустриализира и към края на десетилетието една трета от турците и мароканците вече са безработни. Те започват да тежат на социалната система, но дори и тогава в холандското общество се смята за политически некоректно да се обръща внимание на този факт.
Междувременно поради концентрацията на имигрантите в големите градове, те вече са половината от населението на Амстердам и Ротердам. Сред децата на училищна възраст в тези два града делът им достига две трети.
Първото леко отстъпление от политиката на мултикултрализъм се случва след 1994 г. когато християн-демократите губят властта. Новото либерално правителство решава, че акцентът трябва да се постави върху
социалната и трудова интеграция
на имигрантите, а културата е частен въпрос, поради което изучаването на малцинствените езици в училищата е прекратено. Същевременно се въвеждат задължителни безплатни курсове по холандски за всички имигранти.
Следващата повратна точка в холандския дебат за мултикултурализма е една статия на историка и високопоставен функционер на Лейбъристката партия Пол Шефер, която излиза през януари 2000 г. под красноречивото заглавие „Мултикултурната трагедия“. Авторът поставя диагноза на холандското общество: стагнираща интеграция, нарастваща сегрегация и бързо увеличаване на мюсюлманското население.
Шефер констатира, че уважението към културните различия е надделяло над защитата на принципите на либералната демокрация и призовава холандците към „цивилизационна офанзива“.
Статията на Шефер раздвижва духовете и все повече холандски политици, общественици и журналисти поставят остро въпроса за неинтегрираните имигранти, повечето от които са мюсюлмани. Допълнителен тласък в тази посока дават атентатите от 11 септември 2001 г. Изгрява звездата на крайнодесния политик Пим Фортаун. Той печели популярност с яростна антиимигрантска реторика и издига собствена листа за парламентарните избори през май 2002 г. Девет дни преди вота Фортаун е убит от активист на движение за защита на животните, но неговата антиимигрантска партия се класира на второ място и за кратко време влиза в новото правителство.
След 2002 г. отношението към имигрантите става все по-резервирано, а интеграционната политика на властите – по-твърда и агресивна. Получаването на холандско гражданство вече е много трудно, задължителните курсове по холандски език вече не са безплатни. За имигрантите се въвежда тест по холандски език и култура. През ноември 2004 г. мюсюлмански фундаменталист убива режисьора Тео ван Гог и това отприщва вълна от нападения срещу джамии и мюсюлмански религиозни училища.
През 2011 г. идва
заключителният акорд
на холандския отказ от мултикултурализма. Приет е нов закон за интеграцията, представен от вътрешния министър в парламента по следния начин: „Правителството споделя социалното недоволство от модела на мултикултурното общество и планира да смени приоритета, като постави на преден план ценностите на холандския народ. В новата интеграционна система централна роля ще имат именно тези ценности“.
Отказът от мултикултурализма не означава, че холандското общество изведнъж е станало нетолерантно. Но икономическите трудности през последното десетилетие и фактът, че в много градски квартали имигрантите са станали мнозинство, променят гледната точка към проблема. Интеграцията пак е на дневен ред, но тя вече не е групов , а личен въпрос.
Тенденции, подобни на тези в Холандия, се развиват и в други държави от ЕС. Трендът се обръща в Австрия, Германия, Дания, а в Южна и Източна Европа мултикултурализмът и без това никога не е бил особено силен. Засега само Швеция остава широко отворена за имигрантите и насърчава тяхната културна идентичност. Но в глобален план флагманите на мултикултурализма са Канада и Австралия.
И накаря да завършим с това, с което започнахме. След футуристичното новогодишно дръвче от 2012 г. жителите на Брюксел посрещнаха 2014 и 2015 г. с истинска коледна елха, расла в гората. Толерантността към чуждото е станала неотделима част от идентичността на мнозинството западноевропейци, но не дотам, че да се откажат от собствените си традиции, които може да засегнат мюсюлманите.
Пламен Димитров
