Д-р Пламен Димитров, Българско геополитическо дружество
Най-важната задача на НАТО след края на Студената война бе да приобщи към себе си бившите противници от Източна Европа и постсъветското пространство. В края на 1991 г. е създаден Северноатлантическият съвет за сътрудничество, а през 1994 г. е даден старт на програмата „Партньорство за мир“. В рамките на тези инициативи страните членки на НАТО подпомагат военната реформа в държавите от бившия източен блок, провеждат съвместни военни учения, обменят информация в областта на сигурността.
След края на Студената война възниква и въпросът за геополитическото самоопределение на бившите съюзници на Москва във Варшавския договор. Русия се опитва да представи събитията от края на 80-те и началото на 90-те години като договорен мирен преход от биполярен към мултиполярен модел на световен ред, като при този преход няма победители и победени. Това естествено не е вярно.
Западът спечели Студената война
и по стара историческа традиция започва да присъединява към своята геополитическа орбита големи части от територията на победената страна, т.е. – на бившия съветски блок. Москва обаче не е притисната до стената изведнъж, а позициите й са подкопани постепенно, за да може руският елит и граждани да имат време да свикнат с новите геополитически реалности. Още в средата на 90-те години става ясно, че Източна Европа няма да бъде неутрална зона, а неотделима част от западния военнополитически блок. Тази нова реалност бе оформена юридически с влизането на бившите съветски сателити в НАТО. През 1999 г. към Алианса се присъединиха Чехия, Полша и Унгария, а през 2004 – и Словакия, Словения, България, Румъния и трите бивши съветски републики Латвия, Литва и Естония.
През 90-те години на XX век Русия трудно преглъща разширяването на НАТО и неговата нарастваща роля в европейската политика. Москва обаче си дава сметка, че ако се прави на обидена и стои далеч от Алианса, тя просто ще бъде изолирана от новата европейска архитектура на сигурността. Затова Русия се присъединява към Северноатлантическия съвет за сътрудничесто и към програмата „Партньорство за мир“. От своя страна НАТО оценява, че Русия е най-важният потенциален партньор. През 1997 г. това взаимно признаване на значимостта на другия е материализирано чрез създаването на Съвместния постоянен съвет НАТО-Русия, който става основна платформа за консултации и сътрудничество между Алианса и Москва.
Новата среда за сигурност постепенно води до промяна в поведението на НАТО на световната арена. След като в продължение на половин век Алиансът е бил консервативна отбранителна организация, след 1990 г. той започва да играе проактивна роля в редица международни конфликти.
Малко известен е фактът, че
първата операция на НАТО
е реализирана в Турция в отговор на изострянето на военно-политическото напрежение, след като Ирак окупира Кувейт през лятото на 1990 г. Откликвайки на основателното безпокойство на Анкара, Северноатлантическият пакт изпраща самолети в Източна Турция (операция Anchor Guard), които да наблюдават морски и въздушен трафик в Източното Средиземноморие. Мисията продължава от август 1990 до март 1991 г.
Започналите през 1992 г. войни в бивша Югославия са първият въоръжен сблъсък в Европа след 1945 г. ООН се старае да посредничи за урегулирането на конфликтите в бивша Югославия, но когато сблъсъците ескалират, се налага да се действа и с военни средства. А с тях разполага НАТО. През юли 1992 г. Алиансът се включва във военноморската операция в Адриатическо море за наблюдение изпълнението на санкциите, наложени от ООН срещу Сърбия и Черна гора. През ноември с. г. наблюдението прераства в операция по налагане на санкциите. От април 1993 г. НАТО следи за предотвратяването на полети над забранената зона в Босна и Херцеговина, като през февруари 1994 г. силите на Алианса свалят четири военни самолета, нарушили забраната. Първата истинска въздушна кампания на НАТО обаче е осъществена в края на август и началото на септември 1995 г. под името Операция „Разумна сила“. Нанесени са тежки удари по позициите на босненските сърби, които по този начин окончателно се убеждават, че трябва да седнат на масата за преговори. Така Алиансът трасира пътя към Дейтънския мирен договор.
През пролетта на 1999 г. НАТО се захваща с още по-сериозна задача –
пълномащабна въздушна война
срещу Съюзна република Югославия с цел сръбските армия и полиция да бъдат прогонени от Косово. Поводът за тези действия са масовите репресии на сръбските сили за сигурност срещу местното албанско население в областта. От военна гледна точка започналата на 23 март 1990 г. операция „Обединена сила“ е успешна, след по-малко от три месеца Сърбия е принудена да капитулира и да се изтегли от Косово. Но бомбардировките над практически беззащитната държава, при това без изричен мандат от ООН, пораждат много въпроси и съмнения от морално-политическо естество. Въздушната кампания е инициирана от Вашингтон, а някои от европейските съюзници се включват в нея с резерви.
Операция „Обединена сила“ предизвиква първата сериозна криза в отношенията НАТО-Русия. Кремъл прекъсва връзките си с НАТО и изтегля своите представители от щаб-квартирата на Северноатлантическия пакт. Кризата е преодоляна през февруари 2000 г., когато генералният секретар на НАТО Джордж Робъртсън посещава Москва.
Десетилетието от разпадането на СССР до атентатите от 11 септември 2001 г. е период на дълбока трансформация в НАТО. Алиансът за пръв път поглежда далеч отвъд хоризонта на териториалната отбрана и се намесва решително в редица регионални конфликти.
Краят на войната в Босна и Херцеговина отваря терен за изявата на НАТО в една нова роля – миротворческа. През декември 1995 г. Алиансът разполага в размиранта балканска страна 60-хиляден контингент. Започва мисията АйФОР – първата мироналагаща операция в историята на Алианса. Година по-късно корпусът е преименуван на ЕсФОР (стабилизационни сили). Бойците на НАТО се справят успешно със задачата – те, разбира се, не могат да слепят в едно цяло съставните части на босненската федерация, но опазват това, за което са изпратени – мира. През декември 2004 г. НАТО предава командването на миротворческите сили в Босна и Херцеговина на Европейския съюз, но продължава да ги осигурява със своя военен потенциал в Европа.
През 1999 г. успоредно с бомбардировките срещу Югославия НАТО предприема и първата в своята история хуманитарна операция. Тя се провежда на територията на Албания, нарича се „Съюзнически подслон“ и цели да осигури подслон и храна за десетките хиляди бежанци от Косово. След капитулацията на Белград отново НАТО поема грижата за поддържане на мира и сигурността в отцепилата се от Сърбия размирна провинция. С мандат на ООН започва 40-хилядната мисия КейФОР, която продължава и до днес, макар и в силно редуциран състав от 4500 бойци.
Република Македония е третата гореща точка на Балканите, където НАТО се намесва. След края на сблъсъците между албанските бунтовници и македонските сили за сигурност от лятото на 2001 до началото на 2003 г. НАТО реализира три мисии – „Необходима жътва“, „Кехлибарена лисица“ и „Съюзническа хармония“. Първоначално Алиансът контролира събирането на оръжията на бунтовниците, а след това защитава международните наблюдатели и помага за преустройството на македонската армия.
(следва)