Светлозар Стоянов
Жестокостите на турците след Априлското въстание не остават скрити за света. Сведенията за тях дават първи дипломатическите представители на чуждите страни в империята и журналистите на големите европейски вестници. Анкетните комисии, които обикалят въстаналите области, отразяват в своите доклади потресаващите факти на жестоката трагедия. В 200 европейски вестника са публикувани над 3000 материала, разкриващи истината за потушаването на българското въстание. Тази истина е толкова страшна, че дори официална Европа е стресната.
Във Франция общественото мнение е категорично в полза на българите. Голям принос за това имат журналистите Емил Жирарден, Жан Петри и Жан дьо Вестин.
Един от най-големите хуманисти и писатели на XIX век, Виктор Юго, заставайки в защита на българите, заявява: „Има минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва да я слушат… Трябва да се сложи край на империите, които убиват. Нека обуздаем фанатизма и деспотизма. Стига войни, убийства и кланета.“
В Англия, най-ревностния защитник на Турция, опозиционната либерална партия, начело с Уйлям Гладстон, организира грандиозни митинги в защита на българите. Гладстон пише през есента на 1876 г. брошурата „Българските ужаси и Източният въпрос“, а през април 1877 г. я преиздава със заглавието „Уроци по клане или изложение за конфликта между Портата и България през май 1876 г.“
През 1876 г. лондонският вестник „Дейли Нюз” изпраща американеца Джанюариъс Макгахан в България след кървавия разгром на въстанието. Със своите репортажи Макгахан успява да преобърне общественото мнение във Великобритания, чиято официална политика тогава е да се запази целостта на Османската империя, за да се държи Русия по-далеч от черноморските проливи.
Макгахан борави изключително ловко с метафори, които илюстрират ужасните зверства в Батак. Той вижда „бебета, които са умрели, учудени от яркия блясък на сабята“, пише изключително въздействащ очерк за учителката Райна Попгеоргиева, която след ушиването на знамето в Панагюрище е подложена на чудовищни изтезания в османските зандани. Благодарение на натиска на чуждите консули в Пловдив Райна е освободена и изпратена в Москва.
Макгахан умира на 9 юни 1878 в Истанбул, ненавършил 34 години. По-късно тленните му останки са пренесени в родния му град Ню Лексингтън. На гроба му е поставен паметник с надпис „Макгахан – освободителят на България“.
Американският учен, писател, пътешественик-изследовател и дипломат Юджийн Скайлър дава ярко описание на това, което е видял в село Батак три месеца след извършването на клането:
„…Навсякъде се виждаха човешки кости, черепи, ребра и дори цели скелети, глави на момичета, по които все още висяха дълги плитки, кости на деца, скелети, по които все още имаше дрехи…“
Официалният доклад на Скайлър и вестникарските репортажи на Макгахън предизвикват сензация в британската преса. Правителството на Бенджамин Дизраели се опитва да омаловажи кланетата, заявявайки, че българите са не по-малко отговорни за тях, но тези твърдения биват опровергани от свидетелствата на Скайлър и Макгахан като очевидци.
Оскар Уайлд написва „Сонет за клането на християните в България“ (On The Massacre Of The Christians In Bulgaria), а Тургенев създава романа „В навечерието“ („На кануне“), където главен герой е българинът Инсаров. Прототип на литературния образ е малко известният поет и преводач от средата на XIX в. Николай Катранов, открояващ се със своя идеализъм и нравствена чистота, посветил живота си на идеята за освобождение на своето отечество.
След потушаването на Априлското въстание Тургенев е един от най-активните защитници на българската кауза сред руската общественост, но и поддържа връзка с много български интелектуалци от онова време, живо интересувайки се от българската действителност. По повод Баташкото клане той пише сатиричното стихотворение „Крикет в Уиндзор“. Ето и няколко стиха, илюстриращи тона на стихотворението:
„Кралица Виктория дами събра.
Тя гледа как пъргаво тичат,
играейки новата модна игра,
която крикет се нарича.
(…)
Видение някакво й се яви-
тя вижда на тая поляна
не топки, а множество хорски глави
и всяка със кървава рана.(…)”
Достоевски с възмущение отбелязва: „Това не е шайка от разбойници, появили се случайно във времето на смута и безпорядъка на войната. Не, тук има система, това е методът на войната на огромната империя. Разбойниците действат по заповед, по разпореждането на министрите, на управниците, на държавата и на самия султан“.
Славянофилските комитети и лично лидерът на славянофилството по това време Иван С. Аксаков разгръщат масово движение за събиране на помощи в полза на пострадалите българи. Освен това славянските комитети оказват силен натиск върху руското правителство с цел предизвикване на военен конфликт и цялостно решаване на Източния въпрос.
Силен отзвук имат априлските събития в Италия и Австро-Унгария. В много италиански градове се провеждат митинги, създават се комитети за оказване помощ на пострадалите. Великият революционер Джузепе Гарибалди изпраща нарочна телеграма, с която изказва съчувствието си към българския народ. На 17 август 1876 г. от остров Капрера Гарибалди пише:
„Батак беше с 9 хиляди жители, сега са 1300. На 7 хиляди човешки същества е изгаснал животът, но къде се намираме, не се ли свършват още завоеванията на ятагана, на содомството, на кола, на горилището, на безчестното от всякакъв вид“.
Обединена Германия също изразява съчувствието си към злощастния народ. Канцлерът Ото фон Бисмарк заявява в Райхстага, че след зверствата, извършени в българските земи, за Османската империя няма място в Европа.
Съседните балкански страни също издигат своя глас в защита на българите. Най-силен резонанс зверствата срещу българите имат в Румъния, където цялата интелигенция възроптава срещу турските жестокости.
