Росица Цонева
Не се знае колко от феновете на Александърморфовия спектакъл „Хъшове“ ще последват режисьора в новия му, вече авторски експеримент в Народния театър с пиесата „На ръба“, колко ще потърсят билети и втори, и трети път. Но това е спектакъл, който те стяга за гърлото, от който боли и който иска от теб позиция. Една приказка за българския преход, оголен нерв, кървяща рана. Симфония от цвят, живата музика на група „Ревю“ и експресивното, витално изпълнение на актьорския ансамбъл.
Издишан вик за помощ, преди отчаяния, но съзнателен избор: „Скачане му е майката“. Колективният скок от покрива на 16-етажния блок-кошер, нашенската Вавилонска кула, е метафора и символ на живота ни в безкрайния измислен, може би, от други и другаде български преход, довел до жестокото: „Скъса се връзката“ – в единствено възможния интернет контакт между избралите „Терминал 2“ и живото, истинско скъсване с недостойния живот. На тази територия остават лишените от избор – пеленачетата и дядовците им, лузърите и слабите. „Имало едно време един народ“… само с една реплика гласът на актьора Стоян Алексиев удря в слънчевия сплит и те оставя без дъх.
Режисьорът Александър Морфов прави дисекция на българското общество. Публицистика като театър и театър като кино – чиста проба италиански неореализъм фотоувеличава образа на главния герой на това време – Малкия човек. По време, когато някои театрали-хрътки надушват зрителския вкус и преследват държавната субсидия с поредния репертоарен компромис, Морфов ни хвърля почти безсловесна версия-приказка за стопяването на българския народ „На ръба“. Директорът на Народния е сътворил новия си хит с епичен замах. На фона на звука от поредния излитащ самолет към живота, който се случва другаде.
Някой би открил и послание на надеждата, че българският народ ще преживее и експеримента на прехода, и експериментаторите, и клакьорите му. Но цената очевидно е непоносима.
Всичко е необикновено – спектакълът прави политика, без да е политически. След него все по-малко хора ще вярват, че философията на прехода е несъзнателна грешка в общество, в което уродството е норма, границата между добро и зло е заличена, а сюрреализмът на българския бит свива живота до усилие за оцеляване. Няма как да не се сетим за репликата на клошаря на Ивайло Христов от средата на миналия век в Америка от пиесата „Секс, наркотици, рокендрол“: И аз искам да съм нормален, но да си нормален е скъпо… В съвременната българска драматургия пиесата на Морфов е накървяващият сърцата ни театрален разказ за провалената национална енергия след 1989-а. За което никой не пое вината.
Да, тук-там в представлението публицистиката е в повече, сякаш езикът на българските медии наднича на сцената. Не можем да искаме от толкова ярък и цветен творец като Морфов да ни сочи и Пътя, и Истината за излизане от батака на прехода. Но целта на режисьора, който нарича творбата си „Реквием за един отиващ си народ“, е постигната. Разтърсващо е.
