Добромир Пелов
7 септември 1944 г. – четвъртък:
„Сутринта генерал Ганев ми съобщи, че снощи в 11 ч. проф. Цанков е говорил по радио „Донау“. Е, разбра се, наистина е избягал. Речта му била много възторжена. Обяснил, че не от страх напуснал България, а с цел да служи на България. Уверен бил сега още повече в победата на Германия (?!) Обвинил кабинета Багрянов за това пораженско състояние на духовете в България. Чудил се, че не се е намерил един български генерал, който да поведе народа и войската. Обърнал се и към войската да изпълни дълга си към България, заедно с Германия“.
Това е част от последната страница на дневника на регента генерал-лейтенант Никола Михов. Последната дата на последната страница – 7 септември 1944 г. Два дни по-рано Съветският съюз е обявил война на България, с което съдбата на отечеството в този момент е решена. Пропадат всякакви надежди за преговорите на Стойчо Мошанов в Истанбул и в Кайро. Разпределението на сферите на влияние от скорошните победители във Втората световна война вече е направено и ще бъде официално затвърдено след няколко месеца в Ялта. Дори да са искали, а те май не са, да направят нещо за да не попадне България
в болшевишката сфера
американците и англичаните не са имали възможност. След пробивите в Румъния при Яш-Кишиневската операция руснаците са били единствените, които са имали крупни военни части на нашата граница.
В тези тревожни дни ясно проличава кой наистина е достоен син на отечеството. Владетелят на гръмките фрази проф. Александър Цанков вече е успял да изчезне тихомълком с немски самолет. И във Виена да насити отново жаждата си за власт, макар и като премиер на „задгранично правителство“. Истинските държавници остават на поста си.
Впечатляващо е, че веднага след 5 септември 1944 г., а и преди това, когато всичко е било ясно със спирането на танковете на Трети украински фронт пред Силистра, освен Цанков, Петър Габровски – бивш вътрешен министър, полковник Стефан Недев – бивш началник на РО и още някакви други незначителни фигури, никой друг значим политик не е потърсил пътя на личното си спасение заедно с някоя оттегляща се хитлеристка колона. На поста си остават до последно и регентите. Само проф. Богдан Филов подава оставка на 7 септември, и то под натиска на правителството на Константин Муравиев, което само за пет дни успява да извърши
големи демократични реформи
включително и пълната политическа амнистия.
„За 11 ч. повикахме на доклад министъра на войната генерал Маринов. Министерският съвет искал да се обяви война на Германия. Маринов възразил. Мобилизация – не. Новият набор да се свика на 1.Х. Накрая Маринов каза, че министър-председателят щял да ни говори за излизане от Регентството на г. Филов, за което го били помолили и него да ни съобщи. Г-н Муравиев каза, че всички били изкарали наново въпроса за г. Филов. А всъщност Маринов го повдигнал много рязко и възбудено!!“
Така продължава дневникът на генерал-лейтенант Никола Михов. От написаното се вижда, че заговорниците, подготвящи преврата на 9 септември, вече са имали свой човек в правителството на Муравиев. И то не какъв да е, а цял военен министър – генерал-майор Иван Маринов. Той най-много настоява за оставката на Филов. И пак той привежда купища аргументи, само и само това правителство да не обяви
война на Германия
а това да стане няколко дни по-късно, но вече от името на ОФ.
„В 1,30 ч. след пладне г. Павлов, министър на правосъдието, прочете наредба-закон за амнистията, който закон бил приет още вчера, но не е представен за подписване от нас, а се обявява за влезнал в сила. Това е признак, че на Регентството се гледа, каза господин Филов, като едва ли не незаконен вече институт. С наредба – закон всичко може. Революционно време. Но затова аз сега не бива да напусна, защото в искането жертва от г. Филов има един натиск отвсякъде. Позицията на г. Филов е ясна и лесна – отива си под натиск. А аз как да се мотивирам – само от другарско чувство. Ще остана! Ще видим как ще се развият събитията.“
Това написва в дневника си генерал Михов. А събитията се развиват хаотично и стихийно, и то благодарение на прибързаната амнистия, след която стотици излезли от затворите хукват да превземат властта. Дори в такъв голям град като Варна „народната власт“ е обявена още на 8 септември. Не бива да се подминава фактът, че морската столица вече е окупирана от Червената армия.
„Към 21 1/2ч. генерал Маринов, а след това и генерал Янчулев ми съобщиха за нападение на затворите от тълпи в Силистра и Плевен. Лоши прояви. Във Велес била обезоръжена наша малка част от германците. Днес Князът ми каза, че генерал Маринов става опасен. Почва много да се налага по политически въпроси. Муравиев каза: „Това са якобинци“ за Министерския съвет.“
Така завършва този тревожен за България ден. Остава само още един до фаталната събота на 9 септември. Тогава регентите княз Кирил Преславски и генерал Никола Михов са арестувани. Принудени са да подпишат указ за назначаване на новото правителство, а след това, с удобната форма „наредба-закон“ са освободени от длъжност и откарани в Софийския затвор. Филов е арестуван няколко дни по-късно, независимо че вече е бил в оставка. Заслуга за това има не само приятелството му със заговорниците, с които са си говорили във военното министерство в утрото на 9 септември на „Иванчо, Тошо, Трендафиле“, но и решаващата му заповед Бронираната бригада да спре марша си от Нови хан към Сливница в центъра на София. Следват първите разпити на
арестуваните регенти и министри
и изпращането им в Москва. Това е направено под претекста, че победителите искали да узнаят подробности за това кой носи вината за, макар и не активното съучастие на България на страната на хитлеристка Германия. Вероятно по-скоро високопоставените арестанти са представлявали интерес за задграничното бюро на БКП, което е искало да разбере не толкова кой от предишните властници какво е правил, а кой от местните комунисти как се е държал.
През януари 1945 г. арестантите са върнати в София, където вече се вихри „народният съд“. И докато Филов може да бъде обвинен, че подписът му стои под договора за присъединяване към Тристранния пакт, князът и генералът нямат никакви политически провинения. Царският брат до 9 септември 1943 г. е стоял далече от политиката. А генерал Михов винаги е бил само воин. Който дори като регент остро е възразявал срещу използването на войската във вътрешнополитическите борби. Той е осъждал незаконните действия в борбата срещу нелегалните. Това е изнесено пред съда. Напразно. Както без резултат остава и достойната му биография на офицер, воювал при Одрин, при Тутракан и по още много бойни полета
за честта на България
Генерал Михов винаги е бил достоен командир. Това личи от спомените на комуниста Петър Вранчев, който е поддържал контактите на БРП с Военния съюз. През есента на 1940 г. Вранчев е мобилизиран в Любимец в 11-та пехотна дивизия, която е основно ядро на Прикриващия фронт на границата с Турция. Тогава се вихри „Соболевата акция“. Вранчев провежда „акция“ и войници от щаба преписват на машина съветското предложение, което разпространяват като позиви сред частите. Войниците са арестувани, но генерал Михов заповядва незабавно да бъдат освободени без никакви последици за тях.
Въпреки всички свои заслуги генералът получава смъртна присъда от първи състав на „народния съд“. Заедно със събратята си по съдба е разстрелян в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г.
Достойният воин е роден на 4 ноември 1891 г. във Велико Търново. Завършва 31-ви випуск на Военното училище и от 22 септември 1911 г. е подпоручик. През 1912-1913 г. участва в Балканската война. При атаката на Одринската крепост – форта „Айвазбаба“ е командир на батарея в V артилерийски полк. Не го отминават и бранните полета на Междусъюзническата война. По време на Първата световна война през 1916 г. участва с 15-и артилерийски полк в атаката на Тутракан. След войната остава в армията, където служи в различни артилерийски части и в Министерството на войната.
На 17 февруари 1938 г. полковник Никола Михов е назначен за началник на Военното училище, а от 25 октомври 1938 г. вече е генерал-майор. От 19 април 1941 г. е назначен за командир на 5-а армия, а на 11 август с. г. поема командването на 1-ва армия. Новата 1942 г. му носи и званието „генерал-лейтенант“. На 15 април 1942 г. е назначен за министър на войната в правителството на проф. Б. Филов. На 9 септември 1943 г. става един от тримата регенти след смъртта на цар Борис Трети. След преврата точно след година, колкото и да е парадоксално, се води на служба чак до 14 септември 1944 г., когато седналият в министерското кресло заговорник Дамян Велчев се сеща да го уволни от армията. Освен смъртна присъда, „народният съд“ постановява и глоба от 5 000 000 лева, както и отнемане в полза на държавата на целия му имот. Реабилитацията идва след десетилетия. На 29 август 1996 г. Върховния съд я извършва със своето решение № 172.