Парадът, проведен наскоро в Москва, целящ да демонстрира не толкова почит към жертвите на най-жестоката и кръвопролитна война, а да покаже военна сила, удивително напомни на мнозина едни други времена, когато Москва задаваше категоричен тон за демонстриране на мощ и дори заплаха чрез силата на оръжията. Тогавашната съветска столица беше и седалището на командването на една безславно заглъхнала в миналото военна организация – Варшавския договор, създадена преди 60 години на 14 май 1955 г. и рухнала окончателно през 1991 г. с пълното разпадане на „социалистическата система”.
Вaршавският договор получава названието си от името на полската столица, където е подписан. Целта на този пакт официално е постигане на споразумение за приятелство, сътрудничество и взаимопомощ между подписалите го държави – всички, които са попаднали в съветската „сфера на влияние“ след края на Втората световна война. Главен инициатор за договора е тогавашният съветски лидер Никита Хрушчов, който остава в историята с пристрастеността си към военната мощ, която демонстрира твърде нагло през 1962 г., когато разполага ядрени ракети в „Острова на свободата“ – Куба, само на 50 мили от крайбрежието на САЩ. Договорът е подписан от всички социалистически страни без Югославия. Ръководителят на западната ни съседка маршал Тито има горчиви уроци от 1948 г. и знае, че всяко
крайно обвързване с Москва
води до пълна зависимост. Членовете на Варшавския договор се задължават да се защитават един друг, ако един или повече от тях бъде нападнат. Договорът също така посочва, че отношенията между подписалите се основават на взаимна ненамеса във вътрешните работи и зачитане на държавния суверенитет и независимост.
Това са хубави фрази, но те остават само на хартия. Унгарските събития от 1956 г. и агресията в Чехословакия през 1968 г. показват, че действителната същност на Варшавския договор е да запази господството на Москва над цялата „социалистическа общност“ и
да наказва с военна сила
всеки, който дори само си позволи да помисли, че може да върви по различен от начертания от Кремъл път. Най-ясно е формулирал това диктаторът Леонид Брежнев: „Когато силите – противници на социализма, се опитват да отклонят социалистическите страни към капитализма, това се превръща в проблем не само на засегната страна, но и в общ проблем на всички социалистически страни”.
Варшавският договор за първи път се пропуква, макар и незначително, когато Албания спира да подкрепя съюза през 1961 г. и официално се оттегля от договора през 1968 г. По-рано в Унгария е направен опит за независимост, смачкан от
съветските танкове
През 1956 г. правителството на Имре Наги обявява оттеглянето на Унгария от Варшавския договор. Това в Москва се оценява като контрареволюция. Съветски войски нахлуват в Унгария и потушават бунта за две седмици, позовавайки се на Варшавския договор. Другите страни от Варшавския договор тогава не участват.
На 20 август 1968 г. групировка, състояща се от 23 дивизии на съветската армия, влиза в Чехословакия. В нахлуването участват също 1 унгарска, 2 полски дивизии и 1 българска бригада, съставена от споменатите вече полкове. Две дивизии от ГДР остават в бойна готовност на границата и не влизат в Чехословакия, тъй като съветското командване не иска чехите да направят паралел с нацисткото нахлуване.
Под съветски ботуш
Колкото и да изглежда международен, Вашавският договор винаги е бил командван директно от Москва. Първият командващ е маршал Иван Конев (1955-1960), един от двамата съветски военачалници, редом с фаворизирания Жуков, които са провеждали операцията по превземането на Берлин през 1945 г. В това също е търсена знакова символика. Последният е маршал Виктор Куликов. За командващ от друга държава не може и да се мисли.
Върхови моменти в годишните планове на Варшавския договор са провежданите на територията на една или няколко страни съвместни учения, които са характерна демонстрация на военна сила. България е „удостоена“ да бъде домакин на мащабното учение „Щит-82”. Колкото и Варшавският договор да е готвен „да защитава социализма от натовските агресори“, на практика страните от НАТО и Варшавския договор никога не са воювали една срещу друга. Бързата промяна на света в края на 80-те години вече ясно сочи разпадането на „социалистическата система“ и на нейния „въоръжен щит“ Варшавския договор. Има дори и парадокси. По време на обединението на Германия на 3 октомври 1990 г., Обединена Германия де юре е член на НАТО и Варшавския договор едновременно. Договорът официално е прекратен на среща в Прага на 1 юли 1991 г.
След Варшавския договор
На 1 април 1996 руската новинарска агенция ИТАР-ТАСС „погрешно“ оповестява, че руският парламент обсъжда евентуално възстановяване на Варшавския договор. Репортажът споменава вече разделените Чехия и Словакия, както и България. Няколко часа по-късно ИТАР-ТАСС излъчва извинение. Вижда се, че провокацията не е била успешна.
На 12 март 1999 г. бившите членове на Варшавския договор Чехия, Унгария и Полша се присъединяват към НАТО. България, Естония, Латвия, Литва, Румъния и Словакия ги последват през март-април 2004 г.
Братя по оръжие
Съветското командване на Варшавския договор разполагаше с Българската народна армия като със своя войска.
1975 година, 14 февруари, петък. Трифон зарезан. НШЗО „Христо Ботев” – Плевен. Тъкмо беше минала вечерната проверка и запищя някаква сигнализация. Мислехме, че дежурният по район офицер, от скука, пак си прави някакви експерименти. Докато дежурният по рота викна „Тревога”. Никой не му повярва, защото сутринта беше минала една от традиционните тревоги. И докато се „гъбаркахме”, нахлу ротният старшина Христо Диков Даков, който живееше точно до казармата и „ревна гороломно” – „Бойна тревога, трета рота”. Вече дресирани, се оказахме веднага с каски, автомати, мешки, противогази. Отвориха сандъците с бойни патрони. В мрака навън нещо бучеше, а от непознати до сега хангари „извираха” танкове, БТР-и и бойни камиони. Появиха се и цивилни, които светкавично бяха обличани в кафявите „въшкарници”, товарени и отправяни на някъде. Лицата на някои от нас се поопънаха, а един го изрече гласно – „Момчета, война”. Видял, че положението се „спича”, старшината успокои топката – каква война бе, Варшавският договор ни е вдигнал по тревога. До сутринта беше мобилизирана цялата запасна дивизия, а в районите запристигаха безброй цивилни камиони ЗиЛ-130, на които се поставяха червени номера. И тогава настъпи часът на „другаря школник”. Впрегнаха ни в бясно товарене на резервни части, огромни „детайли и възли” от отворени складове, стояли запечатани и зорко пазени като МНЗ-мобилизационен неприкосновен запас. Дивизията беше заминала вече да „громи врага” на турската граница, а ние товарехме „материалното осигуряване”. Така няколко денонощия. След десетина дни, явно извоювала „решителна победа”, дивизията се завърна. Офицерите ни, свикнали на кротък академичен режим в школата и юркани по баирите в студа, бяха изморени и изнервени. Това нямаше как да не се отрази на службата на „другаря школник”. А свикналите на рахатлък старшини склададжии три месеца подреждаха отново и проклинаха по нашенски руснаците, че са им разбишкали имуществото.
