Поводът за тези редове стана случка в автобус № 305 в София. Заедно с офицерите от резерва полк. Иван Йорданов, полк. Трифон Ангелов и полк. Стоян Балканджийски се връщахме от традиционната есенна среща на служилите в Седма мотострелкова дивизия – гр. Ямбол. Естествено, говорехме за миналото и настоящето на Българската армия, за живи и рано отишли си колеги. Жена между млада и средна възраст се приближи и каза: „Извинете, че се намесвам в разговора ви, но разбрах, че сте бивши военни и искам да ви кажа, че вие сте виновни за днешното състояние на младите. Вие премахнахте наборната военна служба“.
Без да се оправдавам, реших да обясня на госпожата, че не ние, а политиците взеха това решение. Но тя не ми даде думата и продължи: „Имам двама сина. Единият е служил, а другият – не. Разликата между тях е толкова голяма, че аз, която съм ги родила, не мога да си я обясня. Ами децата от малцинствата? Някога в казармата те се приобщаваха към другите, взимаха занаят, ограмотяваха се. А сега?“ Жената каза още доста укорни слова по наш адрес и завърши с думите: Нали помните пословицата, че
„мъж, който не е служил войник, не е мъж“.
Замислих се върху думите й. В основните си изводи бе напълно права. Десетилетия казармата бе всенародно училище, което превръщаше момчетата във войници и граждани, даваше им моралното право да се чувстват стопани на страната си, възпитаваше у тях редица други ценни добродетели. Да, без тези добродетели мъжът не е истински гражданин и човек.
Но трябва ли сега да хвърлим всички упреци за липсващите качества у съвременния млад българин само върху отсъстващата казарма? Докато съществуваше, тя успяваше да навакса част от пропуснатото в семейството и в училището. Но не бе панацея за обществено развитие. Може би е редно, първо, да се запитаме защо през последните години стигнахме до днешния духовен упадък. Сетивата ни и медиите безспирно ни поднасят тревожна информация: разпуснатост на нравите, улична и политическа порнография, корупция, просяци, дребна и високо организирана престъпност.
Някога хората изтръпваха само при мисълта за кражба и лъжа, а днес ги вършат с варварска наслада. Цели поколения израснаха при остър дефицит на духовна и патриотична ценностна система. Затова все по-често констатираме отчуждаване на децата от семейството, сериозни проблеми в образованието, деформации в съзнанието на младите, ранна престъпност и т.н.
Запитваме ли се за причините?
От стари времена идва вярата, че за доброто възпитание на децата решаваща роля играят четирите основни фактора: семейството, училището, църквата и казармата. Казармата вече я няма, а църквата и влиянието й върху младите българи не бих се осмелил да обсъждам. Състоянието на семейството и на училището е повод за тревожни коментари от дейци на образованието, учени, политици и на будни граждани.
Депутатите, които гласуваха да бъде премахната наборната военна служба, не предвидиха последствията. Никой не се нае да им обясни или да ги попита коя институция ще поеме възпитателните функции на казармата. Народните избраници гласуваха за „главното“ – синовете им да не ходят войници.
Нещо подобно стана и с ролята на духовенството. Вероучението отдавна не фигурира сред задължителните предмети в образователната система, а опитите за въвеждането му срещат решителен отпор. Безверието, насаждано години наред, отблъсна младите хора от храмовете. Безкрайните боричкания между духовниците (не без подкрепата на властимащите) допринесоха още повече да спадне без това невисокият авторитет на църквата. Вижда се с просто око, че за религиозно-нравственото възпитание на младите хора днес се прави твърде малко или по-скоро нищо.
Останаха само два действащи фактора: семейството и училището.
Като си спомняме миналото, не бива да пропускаме още за един значим фактор, изиграл роля във възпитанието на не едно поколение истински българи. Това е
позабравеният обществен контрол,
по силата на който младите хора винаги са били под погледа и грижата на възрастните. Всеки родител е бил морално задължен да направи забележка на всяко дете (макар и непознато), което върши непозволени неща. За тези отношения родителите на провинилите се деца не се сърдеха, а ги приемаха като помощ, като съвместен граждански дълг.
Така и децата отрано разбираха, че поведението им не си е само тяхна работа и че всяка недобре обмислена постъпка ще бъде санкционирана.
Днес, за жалост, този фактор е почти на изчезване. Въпреки че в ежедневието сме свидетели на какво ли не в държанието на младите хора. Доста юноши са нагли, агресивни и вулгарни на обществени места и заразяват по-младите. На най-плахи забележки бързо израсналите ни опори отговарят „То си е моя работа“ или „Гледай си болното здраве!“.
През последните години ние, възрастните, седим като наблюдатели и чакаме единствено намесата на органите на обществения ред. Но полицията не е в състояние да огрее навсякъде. Защото си има достатъчно главоболия с ненамаляващата престъпност. А и предпочита да не се нагърбва с възпитанието на подрастващите.
Най-необясним е фактът, че при опит да бъде упражнен обществен контрол над деца, засегнатите родители реагират неадекватно. Стремят се по всякакъв начин да защитят чедата си, макар вината им да е повече от ясна. Никой не си дава сметка колко опасна е подобна позиция, особено когато родителите се стремят да оневинят детето си с цената на лъжа. Тук все по-често възниква въпросът при подобна „подготовка за живота“ от страна на родителите, редно ли е да отправяме някакви претенции към учителите? И да, и не!
Днес мисията на учителя-възпитател е далеч по-трудна и по-важна. Нему се пада честта да запълни празнината, останала след казармата.
Мисля, че общественият контрол трябва да бъде събуден. Да се превърне в неизменен дълг на всички поколения, като начело да застанат родителите, учителите, офицерите, духовенството. За жалост, повечето от тези хора днес са сред социално слабите граждани. Което ги кара да се чувстват принизени, лишава ги от достойнство и самоуважение. Принуждава ги с поскруса да приемат неписаното житейско правило, че
„Който пълзи, по-трудно пада“
В непосилните за мнозина години на прехода честният български гражданин чувства как душата му е пронизана от тревожни въпроси за всичко, което става с нас и около нас. Наивно е да мислим, че ако се подобри материалното ни благосъстояние, „когато излезем от кризата“, ще се измъкнем и от лепкавата тиня на моралната деградация, на нравствения срив, на духовната безпътица. Вярно е, че материалните придобивки са съществено условие за сносен живот. Необходимо и съществено, но недостатъчно условие. „Не само с хляб ще живее човек, учи Спасителя. Трябва да бъде подхранено не само тялото, но и душата“.
Младежта е социална група, която винаги е вървяла в авангарда на обществото. Тя първа прегръща и въплъщава идеите за революционни промени, поема риска да тръгне по неизвървяните пътища към бъдещето. Държавните институции, партийните централи, неправителствените организации и обществата, които са подценявали тази древна истина, винаги са се оказвали в ариегарда.
Днес всеки пети младеж е безделник
Младежите в България, които нито учат, нито работят, нито се обучават, са около 22 процента от всички на възраст между 15 и 24 години, което е най-големият дял в ЕС. Това сочат данни на изследване на УНИЦЕФ.
Резултатите от проучването сочат, че делът на младите хора, които не правят нищо в училищна възраст, е малко под 11 процента, а сред по-големите достига 28 на сто. Сред 15-24 годишните има 167 670 млади хора, които не за заети и не участват в никаква форма на обучение.
Данните на НСИ от последното преброяване показват, че 1.2 на сто от населението на възраст над 7 години никога не е посещавало училище. Съществен дял в групата на неправещите нищо са именно младите хора, отпаднали преждевременно от образователната система. Според изследването общо 47 на сто от младежите, които не се занимават с нищо, са прекъснали обучението си преди завършване на средно образование, а всеки четвърти е напуснал училище, преди да е приключил с основното си образование. Младите хора със завършено средно образование, които нито работят, нито учат, са 48 на сто от всички младежи, които не правят нищо, а тези, които започват да учат във висши училища, но поради някаква причина прекъсват образованието си, са 0.4 на сто. Пет на сто са пък тези, които са със завършено висше образование. Те остават извън пазара на труда, защото не успяват да намерят подходяща за квалификацията си работа или не са доволни от заплащането. Изследването показва още, че 51 на сто от младите хора, които не правят нищо, са от ромската и от турската етнически групи. Друг рисков фактор за присъединяване към групата е типът населено място. Изследването показва, че 63 на сто от младите хора, които не учат, не работят и не се обучават, живеят в села и малки градове.
Редакцията на в. „Българска армия” честити рожденния ден на железния генерал Тотомиров.
