Добромир Пелов
Имаме вече Наредба – закон за народния съд. Има решение да се спре революционният терор, да се прекратят арестите без заповед и избиванията на хора. Въпреки това в Дирекцията на милицията не се съобразяват с нищо и продължават разни групи нощем да извеждат арестувани и да ги разстрелват на неизвестни и за партията места. Всички са пропищели от нас – и съюзниците в правителството, и народът, и от Москва дори. От там наредиха да се спре беззаконието! Раденко Видински и Кирил Николов не могат да останат повече в Дирекцията на милицията!
Това са думи на Трайчо Костов на заседание на Политбюро на БРП, състояло се извънредно на 18 ноември 1944 г., след спешна телеграма от Дед до Спиридонов. По това време Георги Димитров, със секретния псевдоним Дед, ръководи нещата в България от Москва чрез шифрограми до Спиридонов – Трайчо Костов, който се оформя като всепризнатия диктатор веднага след 9 септември 1944 г.
Неслучайно, когато след 9 септември комунистите, получили властта чрез преврата на Военния съюз, закичват навсякъде червени байраци със сърп и чук, командването на съветските войски в България разпорежда да се поставят и национални трикольори, за да не се създава впечатлението пред Съюзната контролна комисия, че се веят съветски знамена и страната се превръща директно в още една република на СССР. Все още е рано, по преценка на Москва, за
пълната болшевизация
на България. Затова и Политбюро с решителен замах изхвърля от Дирекцията на милицията директора Раденко Видински и помощника му Кирил Николов – Странджата. За тях, само месец след „народната победа“ вече се носят зловещи легенди. Видински разиграва ролята на обиден и потресен. Искал да се самоубива, но не го направил. Щял да върви на фронта, но и това не сторил. Пратили го да работи с масовите организации, значи – в глуха линия. Мястото му заел Руси Христозов. Заедно с Видински от „Лъвов мост“ бил изгонен и неговият съпартизанин от Кюстендилския отряд и пряк помощник
в милицията и в репресиите
Кирил Николов – Странджата, известен и като бивш боксьор. Той обаче изпълнил заканата си и отишъл на фронта. Макар и без никаква военна подготовка, станал командир на рота в 10-и пехотен Родопски полк. На 31 март 1945 г. при село Шомодчичо решил да се направи на герой и с чисто партизански похват повел хората си в открита атака срещу тежките картечници на германците. Разбира се, загинал и така спестил на партията грижите за неговото наказание, а и вероятно за по-късна политическа разправа, с която следващите по върховете на БКП
да си измият ръцете за „революционния терор“
Така бил записан в историята като герой, на чието име още се провежда боксов турнир!!!
Как може командир на полк да загине
на първата бойна линия
Жельо, а и много други като него, са нямали елементарно понятие от бойни действия. Те са се изживявали още като партизански командири, които нападат мандрата или селото, оттеглят се, а ако бъдат открити, водят бой, докато успеят да се скрият в горите. В планината са били лошо въоръжени и организирани. Армията им дава усещането за мощ. Но методите им остават същите. И Жельо се хвърля с пистолет в ръка и с голи гърди срещу немските картечници. Като така решава още един проблем на партията и на „задграничните“ – да се справят с неговата слава и известност. През 1944 г. той вече е командир на Рило-Пиринския отряд. И е единственият партизански командир, участвал в „реални бойни действия“ срещу хитлеристи. Нападнали и избили ранени германски войници в санаториума в Жабокрек. По
слава и известност
тогава Жельо е съперничил на легендарния Славчо Трънски, разправата с когото идва няколко години по-късно в подземията на Държавна сигурност.
Твърде популярен тогава става и Александър Пипонков – Чапай, благодарение на една кинолента, заснела слизането на партизаните в Белово. Командирът на чета „Кочо Честименски“ Чапай е твърде атрактивен с юначния си вид и с вдигнатия си юмрук. За „награда“ е произведен капитан и изпратен като командир на взвод в 27-и пехотен Чепински полк. И той се хвърля във вихрена атака и загива на 10 октомври 1944 г. край Петралица. Така остава завинаги герой, показван по-късно на всеки 9 септември, но без да пречи на разпределението на славата и най-вече на властта.
Чавдарци също не прощават на свой съпартизанин, който бил твърде популярен. Стефан Халачев – Велко, който бил политкомисар на „Чавдар“, а по-късно командир на 3-и батальон, посреща 9 септември 1944 г. като командир на Четвърта софийска въстаническа бригада. Твърде висок пост, опасен в съперничеството за новата власт. Пратили го
да „овладява царската войска“
като помощник-командир на Първа софийска пехотна дивизия. И той не удържал на партизанския напън да води атаката с голи гърди и загинал още на 18 октомври 1944 г. при Стражин. Така Добри Джуров вече нямал съперници в славата на партизански командир. А Тодор Живков се успокоил – със „смъртта на храбрите“ паднал един от онези, които можели да разкажат, че „другарят Янко“ няма и един ден партизанско битие, защото се страхувал да замръкне в Балкана. Въпреки героичния призив „Всичко за фронта, всичко за победата“ и Джуров, и Живков не се озовават на бойната линия, а записват в биографиите си първите следдеветосептемврийски дни като милиционери. Изскочилият от неизвестността „Янко“ се намества в хотел „Славянска беседа“ и става първият началник-щаб на Народната милиция. Но въпреки легендите, че е преровил досиетата, тогава прави грешка, защото архивите са в Дирекция на полицията на „Лъвов мост“, където се наместват Раденко Видински и Кирил Николов. А легендарният командир на чавдарци „Лазар“ слага пагони на полковник и става областен началник на софийската милиция. Цялата милиция се попълва само от предани на партията доброволци. Както отбелязва историкът Александър Везенков – постъпили там кой от вярност към партията, кой от омраза към врага, а голяма част – за да се отърват от мобилизация за фронта.
