За пореден път ИК „Изток-Запад“ защитава марката си за високо качество на интелект и хуманистични търсения от философски калибър чрез съчинение на Волтер, което се счита за основополагащо във френската литературна и историческа традиция. „Векът на Луи XIV“ е забележителна книга, най-вече защото синтезира представата ни за първата фаза на Просвещението (скептична) – когато познанието се къпе в илюзията, че единственият му източник е непредубедения разум.
Разказът за личността на един от най-значимите френски владетели, освен с детайлната индивидуализация на своя герой, ни предлага обобщен анализ за цялостната панорама на интелектуалния, социалния и икономическия живот във Франция и Европа през XVII век.
Но тези неща ще се изпишат и в други критически хвалебствия за книгата. Интересно е да си отговорим какво днешният български прочит носи на неголемия контингент читатели, които ще я отлистят, за да потънат в етичния, философски свят на един ерудит – подобни писатели в родната ни литература или липсват, или се броят на пръстите на едната ръка.
В постмодерния преход въпреки разбогатяването на мутри и олигарси,най-често зад материалната логика, хищничество и безскрупулност се крие ирационалното чувство към предопределеност, богоизбраност и съдба, в която пропорциите за нравственост са изчезнали. Но Волтер в книгата за Златния век на Франция и Европа налага извода, че
нищо не е трайно, ако не се финансира културата
ако тя не се умножава и не разширява своя обхват. Един от основните лайтмотиви на първия том е, че победители във войните има много, търсачи на Бога и истината – също, но практиките на културата и културният разцвет правят икономическите и социалните постижения истински трайни.
Регентството на кардинал Мазарини и самостоятелното утвърждаване на Луи на престола са проследени в книгата в тясна връзка с отношенията между аристокрацията и църквата. И разобличаването на религиозното лицемерие, прекомерната жестокост в наказанията на престъпленията и в съдебната практика – ни навеждат в конкретни преоценки за днешната ни действителност, когато шепа религиозни водачи се опитват да подложат на съмнение светския характер на държаватаq като изискват налагането на задължително вероучение в училищата. За Волтер всяко смъртно наказание обезсмисля правото, защото дори чудовищно виновният със своя принудителен труд допринася повече полза за държавата, отколкото актът на отмъщение, облечен в юридическа „справедливост“.
Оттласквайки ни от ирационализма и мистиката, с които последните 25 г. българската литература преброди постмодерна и заби в преобладаващото си количество в сетивно-сензорни регистрации на състояния и имитации, прочитът на Волтер ни връща в бляскавата, остроумна фраза на ораторското изкуство, на аргумента, логиката, взаимовръзката с фактите и действителността, така лесно пренебрегвани в масовото фентъзи и виртуално мислене, особено на младия българин днес.
Реабилитира идеята за истински аристократизъм
основан на широките знания и дълбочинното изследване на реалността, а не на материалната мутренско-чалгарска „елитарност“, която прекопирана до външно пародийното и агресивно байганьовизиране, се превръща в стил на управленската ни върхушка.
Книгата на Франсоа-Мари Аруе (1694-1778), останал в световната памет с псевдонима си Волтер, ни показва в синтезиран вид какво сме изпуснали от световната история като нация, дава ни посоката, където бихме могли да наваксаме и как да отворим истинската врата към Европа и нейната етична и естетическа солидарност. Където тепърва ни предстои да приобщим духа и ценностите си извън паричните потоци, които наричаме европейски програми.
Управлението на Краля Слънце вече е част и от българската история, ако поискаме, ако истински преживеем аргументите на Волтер със същата воля да се счупят цензорите и предразсъдъците на времето, в което живеем. Такъв нравствен пример ни дава философът от онова време на истинска просвета и разум, каквито у нас засега тепърва предстоят. Но историята след него ни казва и какво ще последва, ако не следваме тази светлина в тунела: революция и рязане на глави. Което след време отново ни връща в релсите на непредубедения разум. Въпросът е за цената и пропуснатото време…