Ние сме дипломати на цивилизовани европейски страни и не подлежим на заповедите и разпорежданията на турското командване. Никой, освен нашите държавници, които са ни изпратили да представляваме интересите им в Османската империя, не може да ни нареди да напуснем София. Такава заповед не сме получавали и затова оставаме на постовете си в нашите представителства. Ако вие дръзнете да взривите София, трябва да имате предвид, че в ада на пожарищата ще погинат не само нашите дипломатически мисии, но и самите ние. Помислете как Европа ще погледне на това, особено след злодеянията, които извършихте миналата година по време на Априлското въстание. Леандър льо Ге и Виторио Позитано
Това заявяват на командващия софийския гарнизон Осман Нури паша консулите на Франция Леандър льо Ге и на Италия Виторио Позитано в ледените декемврийски дни на 1877 г. И двамата са опитни дипломати и виждат какво се готви като съдба на града, в който са разположени дипломатическите им представителства.
След неуспеха на Шипка през лятото Сюлейман паша търси реванш и подготвя силна армия. Замисълът е да се укрепи в София, да я превърне във втори Плевен и така да затвори пътя на руските войски на юг към Одрин и Истанбул. Когато започва реализацията на тези планове, Осман паша все още държи здраво Плевен въпреки трите вихрени атаки на Скобелев през лятото и затегнатата от Тотлебен обсада. Русите все още не са преминали Балкана, а зимата вече засипва с преспи и сковава с ледове пътищата. Според Сюлейман паша съдбата на войната ще се реши чак през пролетта. И ако той се укрепи в София, а Осман паша удържи Плевен и тази поредна руска кампания може да завърши с безславно оттегляне отвъд Дунава. Затова за да се превърне София в непревземаема крепост, в нея са докарани огромно количество боеприпаси. Цялата „рая“ е изкарана на „табиите“ – да изгражда укрепления. Комендантът Осман Нури паша е безмилостен – за най-малкото отклонение от ангарията се издигат бесилки.
Но на 10 декември Плевен пада. А дни по-късно генерал Гурко е вече в Етрополе. От там започва и неговият Суворовски преход през зимния Балкан. На турското командване става ясно, че е безнадеждно закъсняло. Сюлейман все още не е потеглил с армията си. Тогава се взема зловещото решение „Гурко гяур“ да няма кого да освобождава. Започва бързата евакуация на цивилното турско население. На българите е забранено да напускат града. Те са предвидени като „курбан“, който ще бъде даден, когато бъдат взривени арсеналите с барут, снаряди и патрони, станали излишни за турската войска, а градът бъде опожарен до основи. Всичко сякаш изгл
ежда предрешено. Все пак, след бурното възмущение в цяла Европа след погромите по време на Априлското въстание, сераскератът (турското военно министерство), се сеща, по съвета на своите английски приятели, да предупреди чуждите дипломати и поданици да напуснат обречения на унищожение град. В София с дипломатическия подход се заема британският майор Сен Клер, който е директен военен съветник на Осман Нури паша, а след по-малко от година ще се прочуе и като организатор на турски бунтове в Родопите. И точно когато всичко изглежда неизбежно, пред Осман Нури паша се явяват двата дипломатически представители на Франция и Италия и заявяват, че няма да напуснат обречения град. По това време техните държави не са с особена политическа сила. Франция още се съвзема от претърпяното през 1871 г. поражение от Германия, а Италия тепърва ще се въздига след неотдавнашното си обединение. Подкрепя ги обаче и консулът на Австро-Унгария Валдхарт, а той представлява значима империя, подкрепяща Русия в тази война. Но независимо от значимостта в момента на страните, които представляват, Леандър льо Ге и Виторио Позитано са готови да се пожертват дори физически в името на хуманизма. А това би имало разгромяващ за Високата порта отзвук в Европа особено след вълната от възмущение при Априлското въстание.
Така взривяването на арсеналите е отменено, а пожарищата и безчинствата при оттеглянето на османската войска са дело на озлобен аскер, но не вземат масови размери. Когато на 4 януари 1878 г. генерал Гурко влиза в София, все още димят запалени къщи и стърчат бесилки, но целият град е спасен от двамата дипломати, заслужили вечната признателност на българите. Леандър льо Ге, чието име е било твърде сложно за българите тогава и е „побългарено“ на Леге, е роден на 11 септември 1833 г. в Кюие. Завършва право. Научава английски, италиански, испански, турски, персийски и други езици. Започва дипломатическата си кариера в Александрия, след което работи във френските мисии в Тунис и Джеда. Голям познавач е на народите от Османската империя. През октомври 1874 година получава назначение във вицеконсулството в София, подчинено на посолството на Франция при Високата порта. По време на Априлското въстание подкрепя българската национална кауза. През Освободителната война записва истински подвиг в биографията си като спасител на София. След това за кратко е в Босна, а от 1878 до 1882 г. е консул в Бургас. Общинският съвет на София с протокол от 26 май 1878 г. обявява Леандър льо Ге за почетен гражданин на София и наименува една от най-големите тогава търговски улици на негово име. Леандър льо Ге умира на 13 февруари 1887 година в Яфа.
Другият спасител на София, Виторио Позитано, е роден на 2 октомври 1833 г. в Бари. Има военни години в биографията си, като в армията достига чин капитан. След обединението на Италия през 1863 г. започва дипломатическата му дейност, която също като тази на Льо Ге, преминава предимно в Османската империя. Бил е представител на страната си на остров Корфу, в Малта, Алжир и в Истанбул. От 1876 г. е назначен за вицексонсул в София. Заедно с френския си колега спасява града от опожаряване и дори се включва лично в потушаването на пожарите, които бягащият аскер оставя след себе си. Като опитен военен, още преди Гурко да влезе в града, организира български отряди за самозащита и за борба с мародерстващи турски банди. Награден е от руското командване, а на 20 декември 1878 г. е обявен за почетен гражданин на София. Неговото име днес носи централна столична улица, която, за съжаление, се свързва от съвременниците не толкова със забележителния й патрон, колкото с названието на една партия. Дипломатическият му път го отвежда чак в Йокохама, Япония, където на 26 ноември 1886 г. свършва земният му път.