Заместник-командирът на 3-а авиационна база полковник Димитър Петров:
Полковник Димитър Петров е роден през 1966 г. в Тополовград. Средното си образование завършва в Стара Загора. Във военновъздушното училище „Георги Бенковски“ постъпва през 1985 г. Като отличник на випуска през 1990 г. е избрал да служи в 15-и полк в Равнец, защото там са били самолетите МиГ-29. Но през 1990 г. е нямало курс за нови летци и 8 месеца е летял на МиГ-21бис в Балчик. От 1991 г. до днес е пилот на МиГ-29. Заемал е длъжностите младши пилот, старши пилот, заместник-командир на звено и като командир на звено постъпва във Военната академия. Завършва я с отличие през 2000 г. и оттогава започва службата си в 3-а авиобаза „Граф Игнатиево“. Става последователно началник-щаб на ескадрила, командир на ескадрила, началник-щаб на авиобазата, заместник-командир по летателната подготовка на авиобазата. На сегашната си длъжност – заместник-командир на авиобазата, е от 2015 г.
– Господин полковник, наскоро летяхте със самолет МиГ-29 с министъра на отбраната Николай Ненчев. Какво беше различното в този полет, в сравнение с другите досега?
– Обичам много да летя, защото в самолета всичко е истинско. Там няма значение дали си лейтенант, дали си полковник, дали си началник, или си редови пилот. Във въздуха или можеш, или не можеш да правиш нещо. Ако го можеш – си там, ако не можеш – си на земята. Имах задача да покажа на министъра нашата работа и да го подготвя за този полет, така че да изпълним задачата при минимален риск. Всички, които сядат в самолета, трябва да отговарят на едни и същи критерии. Важното беше министърът да получи минимума от знания, умения и навици, за да седи в тази кабина. Ако се случи някаква аварийна ситуация, да знае как да действа. И от там нататък всичко си беше един рутинен обикновен полет. Министърът не е първият човек, който е седял зад мен и не е бил пилот на МиГ-29. Надявам се, че няма да е и последният. Разликата е, че когато хората са пилоти, те имат база за това как и какво се прави и какво не в самолета. В конкретния случай трябваше да се подготви човек, който никога не е седял в пилотска кабина. Мисля, че се получи добре. Подготвих специален брифинг за това как ще изпълним задачата, за мерките за безопасност, направихме тренаж… Минали сме абсолютно пълната програма за подготовка, включително с учебното катапултиране, с прогонване на летателното оборудване, проиграно бе предварително всичко, което можеше да се случи.
– Имаше ли напрежение и изпитахте ли облекчение, като си приземихте?
– Може би хората на земята да са били много по-напрегнати от нас в самолета. По принцип, аз не се качвам с напрежение в самолета. Плюс това – задачата беше рутинна. Още преди да се качим в кабината, министърът не даваше вид на напрегнат човек. Говорихме преди полета доста и разчитам, че ми имаше доверие за това, че сяда зад мен в самолета. И изглеждаше спокоен. След като излетяхме, аз въобще не мога да говоря за напрежение. Министърът видя, че нещата са под контрол, че всичко се прави професионално и с разбиране на работата. Изпълнихме прехват, обяснявах му през цялото време какво правим, защо сме в една или друга формация, кога и как се променя бойният ред, какви са задачите и кои са ни приоритетите в момента. И какво точно се случва, за да може да разбира защо се движим по един или друг начин. В този разговор нещата си идваха на мястото. Свършихме работа по условния противник с двойката, след което се разделихме с нашия водач и останахме в зоната, за да покажа други измерения на полета. Летяхме в облаци, качихме се над облаците, показах на министъра какво е усещането при претоварване, но, разбира се, в определени граници. Той не е трениран за летец, но се държа много добре. Много, много по-добре от всички други неспециалисти, които са се качвали при мен. Този министър издържа най-добре условията на полета. По никой начин не мисля, че е имало някакво напрежение.
– Колко минути продължи полетът?
– Около 30 минути.
– Да се върнем в годините назад. Кога решихте, че ще ставате летец?
– Нямам спомен да съм мечтал да бъде нещо друго освен летец. Просто не си спомням, да съм искал нещо друго. Даже се шегувам, че като дете първо ми купиха самолет, а след това мечок. Но така или иначе, това ми е детската мечта и аз през целия си съзнателен живот съм я преследвал. Всъщност в деня, в който се записах в Строителния техникум в Стара Загора, аз се записах и в аероклуба. Първо бях парашутист, после бях и моторен летец. Бях уверен, че си преследвам моята мечта. От техникума получих доста добра основа по математика и се представих добре на кандидатските изпити за военното училище. За мен пътят беше един – нямах алтернативи. Аз знаех къде да бъда.
– Спомняте ли си първия самостоятелен полет?
– Първият ми самостоятелен полет беше в аероклуба на 26 юли 1984 г. – на 18-ия ми рожден ден. Излетях със Злин-42. Инструкторът слезе от кабината и аз останах сам. Чувствах се щастлив, но във въздуха няма място за емоции. Във Военното училище първо започнахме на Л-29. И пак първият ми самостоятелен полет на Л-29 се случи на рождения ми ден – на 26 юли 1986 г. Във военното училище летях на два самолета – на Л-29 и на МиГ-21. Бяхме първият випуск, който в трети курс мина на МиГ-21 и завършихме с доста прилична подготовка, защото не сменяхме самолети. Мисля, че тогава направих 268 летателни часа.
– А колко летателни часа имате общо досега?
– Почти 1600 часа са.
– Имали ли сте особени случаи във въздуха?
– Като курсант на 21 декември 1988 г. имах два полета за прехват с МиГ-21. На първия полет ми отказа радиото. Действах по инструкция, прекратих задачата и се върнах. Бях много доволен, че съм се справил, както трябва. По време на втората задача пък дясната клапа се разпадна във въздуха на малки парченца и аз се прибрах и кацнах само с една клапа.
– В края на миналата година в авиобазата тържествено се разделихте с МиГ-21. Какво е за Вас този самолет?
– Самолетът наистина е страхотен. Много поколения летци са минали през него. МиГ-21 едновременно ти дава усещане за мощ, за сила и превъзходство. И в същото време ти показва, че трябва да бъдеш много внимателен. Не можеш да се отпуснеш в този самолет, трябва да бъдеш в едно с него. Да играеш по неговите правила, да го уважаваш. Този самолет учи пилота, от една страна – че е силен, че може да управлява ситуацията във въздуха, защото му дава големи възможности, от друга страна – го учи на това, че всъщност главният е самолетът, трябва да уважаваш машината. Ако се самозабравиш и си мислиш, че ти си голямата работа, самолетът ще ти напомни някой ден затова. И тези напомняния не са много приятни. Този самолет дисциплинира летците. Машината трябва да се уважава с всичките нейни особености. И ако научиш нейните правила и ги спазваш, той ще ти даде много. Ако не научиш това, което самолетът те учи, пробваш си късмета с всеки един полет.
– А как бихте охарактеризирали МиГ-29?
– На МиГ-29 имам 1200 летателни часа. Охарактеризирал съм този самолет неведнъж. Не може да гледаш на самолета като на машина. Той е като нещо живо. Когато летиш с една машина, ти ставаш част от нея. Ние, всъщност, сме като управляващия модул на този авиационен комплекс. Ако говорим за МиГ-29 като за машина, сърцето и душата ми са в него. Това е моят самолет. Но ако чисто обективно заговоря за МиГ-29, това е една страхотна комбинация от мощност, маневреност и способности, фокусирани специално във въздушния бой. Това е самолет, който наистина е измислен и направен, за да господстваш във въздуха с него. Ако се срещнеш с друг самолет в близък маневрен бой, много е трудно да намериш равен, не да намериш по-добър, а да намериш равен. МиГ-29 е машина, с която си сбъднатият кошмар на всеки един въздушен противник. С него няма невъзможни неща. Самолетът страшно много разширява възможностите на пилота и всяка една идея за тактическо решение на боя, той може да ти я изпълни независимо от височина, независимо от условия, с него можеш всичко, ако преди това си му научил правилата.
