„Часът на Иран“ в Близкия Изток

Малко преди официалното отменяне на иранските санкции от международната общност (и само часове преди налагането на нови ограничения от Вашингтон) се разигра пореден епизод, който напомня за времената на Студената война. Четиримата американци, прекарали известен период от време в ирански затвор, бяха разменени срещу седмина иранци, задържани в САЩ за обвинения в нарушаване на санкционния режим. Предполагам, че четиримата, също както и филмовите герои от лентата на Бен Афлак „Арго“, са отпразнували прекосяването на иранската граница на борда на швейцарския боинг с по една бира след месеците сух режим. Самият филм, донесъл оскари за създателите си, но и яростна критика от Техеран, бе посветен на друга криза в двустранните отношения на аятоласите с Америка, която тогава бе изобразявана като Големия Сатана. 
Нещата обаче съществено се промениха от далечната 1980 г. насам. Когато само преди десетина дни иранските власти задържаха два американски военни катера край своя остров Фарси, само едно обаждане на държавния секретар Кери бе достатъчно, за да бъдат освободени неволните нарушители. Новият дух в двустранните отношения е неоспорим, въпреки че има и много подводни рифове занапред. 

Ядреното
споразумение 

Отмяната на „ядрените санкции“ миналата седмица последва публикуването на заключението на МААЕ след проведената щателна инспекция. То гласи, че Иран вече няма да е в състояние да започне да произвежда нужния материал за използване в оръжейната индустрия по-рано от една година, дори ако наруши договореностите, по които е страна. Това се дължи на демонтирането на основната част на реактора Арак, с което страната се лишава от възможността от разработване на плутоний за военни цели. Същевременно са демонтирани 14 хиляди центрофуги, като в това време Иран е изнесъл 98% от обогатения си уран и над 40 тона тежка вода в чужбина, с което пък се лишава от възможността от производство на атомна бомба на базата на обогатения уран. Всичко това, по мнението на експертите, надвишава обичайните мерки, които често се свеждат до обещание на съответната държава да не увеличава своя ядрен капацитет над определен праг. В иранския случай се предвижда замразяване на ядрената програма за следващите 15 години, но според ядрени специалисти, бързината на демонтажа на центрофугите едва ли ще позволи бъдещото им използване. 
Защо Иран се съгласи на подобно „ампутиране“ на програмата си, която евентуално щеше да вкара страната в ядрения клуб? Естествено, преди всичко по икономически причини. Страната губеше от санкциите до 150 млн. долара дневно. Освен това около 100 млрд. ирански активи бяха замразени в западни банки, докато икономиката на страната изпитваше засилващи се трудности и затъваше в дългове. Затова още от ден първи на отмяната на основния пакет от санкции Техеран обяви намерението си да се включи активно в износа на петрол. Същевременно иранската столица бе обсадена от представители на международния бизнес. Страната се нуждае от спешни инвестиции почти във всички сектори и преди всичко в инфраструктурата и в самата петролодобивна и газодобивна индустрия. 

Триумф за Обама

Всички наблюдатели са съгласни с едно – постигнатото споразумение е личен успех на Обама в последната година от управлението му. В традицията на американската външна политика всеки президент се стреми да остави след себе си поне един голям „пробив“ в дипломацията. Архетипът е отварянето на САЩ към Китай, постигнато по времето на Никсън и енергичния му съветник по националната сигурност Кисинджър. Още от встъпването си в длъжност Обама се зарече „да не допуска глупости“ в близкоизточната си политика. Задънената улица, в която го тласкаха най-войнствените ястреби, бе разрушаване от въздуха на иранските ядрени центрофуги. Освен че подобна идея не беше реалистична поради разположението им в защитени подземни локации поредна интервенция би довела до катастрофални последствия след поредицата от провали в американската политика в мюсюлманския свят. 
Разбира се, това не означава, че Вашингтон е решил да смени матрицата на своите интереси в този стратегически важен регион, който понастоящем се доминира от съперничеството между Техеран и Рияд. Саудитска Арабия все още си остава най-важният съюзник на САЩ в арабско-ислямския свят. Но тактиката на Обама е да не се остави да му бъдат налагани дневният ред и приоритетите дори на онези, които традиционно са били възприемани като стожери на американското влияние в една или друга част на планетата. Още повече, че новопровзгласеният крал Салман и неговият амбициозен син Мохамед бен Салман напоследък открито оспорват водачеството на САЩ в Близкия Изток. Избухналата с нова сила студена война между Рияд и Техеран не влизаше в сметките на Белия дом. Още повече,че американците положиха значителни дипломатически усилия за успеха на  Виенския процес по сирийската криза, който разчита на пълноценно участие на Иран и Саудитска Арабия.

Между религията и
геополитиката

Всичките действия на Саудитска Арабия през изминалата година бяха насочени към центриране на събитията в арабско-ислямския свят около противоречията сунити-шиити. Рияд започна военна интервенция в съседен Йемен, където проиранските хусити бяха на път да овладеят цялата страна. Тази стъпка бе последвана от обявяването от саудитското ръководство на странната „ислямска антитерористична коалиция“, в която влизат само сунитски държави. Тя все още не се е материализирала, но това едва ли ще доведе до съществена промяна във войната срещу ДАЕШ, които също са сунити, макар и от най-екстремните представители на това най-голямо течение в исляма. От друга страна трябва да си припомним, че разширителното тълкувание на термина „терористи“ включва почти всички шиитски формации в арабския свят, подкрепяни от Техеран. По такъв начин, амбицията на крал Салман и неговия син е свързана с превръщането на Рияд не само в политическия център на Близкия Изток, но и в сунитски полюс в противопоставянето на Техеран. Врагът е обозначен не само геополитически, но и доктринално. Шиитите, предвождани от Иран, се считат от уахабитското духовенство в Саудитска Арабия за неправоверни или най-малкото за мюсюлмани „второ качество“. От своя страна, Техеран традиционно се възприема като покровител на шиитските малцинства от Ливан до Йемен, а отскоро е съюзник и на съседен Ирак, където шиитите са управляващо мнозинство.  Означава ли това, че сме на прага на регионална религиозна война, която вече някои сравняват с Тридесетгодишната война от европейската история?

Добрият сценарий

Макар досега оптимистичните очаквания за развитието на региона да бяха опровергани по най-категоричен начин, всеобщо е усещането, че безпътицата, хаосът и терористичните заплахи са изправили редица държави в Близкия Изток, а и в Северна Африка, на ръба на оцеляването. Затова единственият шанс е в голямата дипломация. Тук, естествено, предизвикателствата са много и от най-различен характер. Постигнатият напредък към възстановяване на сирийския диалог между Дамаск и въоръжената „опозиция“ се дължи на сближаване позициите между Запада и Русия. Великите сили би следвало и занапред да налагат дневния ред на мира, който е в интерес преди всичко на народите на Близкия Изток, но и на нас – европейците. Защото прекратяването на сраженията между неджихадистките сили и пренасочване на усилията на международната общност за ликвидиране гнездото на тероризма в иракско-сирийската пустиня биха създали предпоставки за пресъхване потока на бежанците и потенциални терористи към Европа. Но това все още е далечна перспектива.

Емил Ценков, арабист