Изкуството да живееш в Одеса

И тук в моята одеска одисея ще влючим един кротък женски персонаж. По интернет се запознавам с Инга, изключително възпитана и интелигентна жена, която скоро ще се превърне в мой доверен приятел, жертвоготовен екскурзовод и… нищо повече.
Без Инга моята одеска история щеше да бъде стерилна като организирана екскурзия с предварителен маршрут. Инга ме хвана за ръка и ме въвлече във вътрешния двор на Одеса, показа ми скритото му сърце – „Молдованката“.
Трите стълба на прочутата местна престъпност са пристанището, катакомбите и районът „Молдованка“, за който ще ви разкажа след малко. А архитектурата на града била устроена така, че от самото начало да 

покровителства
своите деца 
извън закона

Гони например полицията престъпник по улицата, кривва той в някой вътрешен двор, който води към друг твор, оттм през оградата – в трети, а после през другия изход – и се озовава в ролята на спокоен минувач право на съседната улица. Даже, обяснява ми Инга, тази практика намерила широко разпространиние по-късно, в годините на соца. Поръчваш си такси и ако нямаш пари или просто не ти се ще да го плащаш, когато те оставят на посочения адрес, караш шофьора да те изчака на входа уж „пред вкъщи“, за да му дадеш парите, които си забравил на излизане, а всъщност се изплъзваш през изхода към другата (твоята) улица с непокътнат джоб.

Градът винаги се е делял на две – шикарният виенски център на богаташите, предприемачите и фабрикантите, руските велможи, които идвали тук от Пушкиново време насам, за да се насладят на лъчите и морския въздух, и бедняшките райони, в които преброяването на чужди грошове било издигнато до висотите на изкуство. А бедняците били евреи, преди всичко евреи, българи, албанци, гърци и, разбира се, украинци и руснаци. Одеса разполага с най-дългата мрежа от катакомби в света – над 2 хиляди километра, които и до ден-днешен не са проучени и катографирани. Катакомбите служели за укритие на търсените от закона, за пренос на контрабандни товари от и за пристанището, както и за складиране на крадената или фалшифицираната стока. Одеситите били майстори на подправените документи, фалшивата парфюмерия, марковите дрехи, нумизматиката и най-различни предмети на изкуството. Навремето тук процъфтявали както нагледни училища за джебчии, така и работилници за подправяне на платна на художници като Рубенс и Гоя. Въоръжени банди контролирали града, обирали казина и ресторанти, нерядко банки и плащали щедри хонорари на свои хора в полицията, за да не ги закачат.
Една от

най-легендарните
фигури в гангстерския
бранш

от началото на миналия век бил Мишка Япончика, за когото първа ми разказа Инга, когато стигнахме до музея (частен) на контрабандата. Наричали го така заради самурайските черти на лицето му и скосените му очи, които никак не отивали на еврейския му произход. Пред Японеца бандите на Ал Капоне, Дъч Шулц, Лъки Лучиано и Бъгси Сийгъл изглеждат като маломерни паралелки в селско училище. Одеският им колега разполагал с над 2000 души под ръка, заради което скоро си спечелил прозвището Краля. Но бил щедър като Робин Худ и след всеки удар раздавал пари на бедните, а по големите религиозни празници организирал безплатни бюфети за несретниците. Така Мишка Япончика си осигурил подкрепата на преобладаващото босяшко население в града и огромна агентурна мрежа. Мощта му процъфтяла именно в най-хаотичните години на крехката руска революция – между 1917 и 1919. Накрая, притиснат от новите порядки, Японеца предлага услугите си на новата съветска власт, която го използва в битката срещу казашките орди на Батко Махно. Удържал не една и две славни победи, той е предаден от червените, които собственоръчно го застрелват заедно с по-голямата част от неговите хора.
СССР обаче не успява да се справи с одеската мафия, която и през годините на социализма поддържа едно от най-високите нива на престъпност в социалистическата империя.
На първи януари Инга ме кани на гости у брат си. Приятно изненадан съм, едва от пет дни съм в Одеса, а вече имам възможност да се запозная съвсем отблизо с бита и живота на местните. Само да отбележа, че вече четвърта година живея в София, а все още нито един софиянец не ме е поканил в своя дом. Мисля, че тази илюстрация за разликата между нравите слага край на мита за българското гостоприемство.
Минаваме през магазина да купим подаръци и почерпка за децата, защото и в Одеса не се ходи с празни ръце на гости, след което дълго пътуваме с разбрицан автобус из улиците на „Молдованката“. В автобуса хората, макар и непознати, се поздравяват „С Новым годом!“, честитят си един вид, съвсем открито и добронамерено, без разни изпросени по български съседски мънкания в асансьора и подозрителни нашенски погледи по Васильовден.
Този район получава наименованието си от специфичните вътрешни дворове, които също се наричат така. „Молдованките“ представляват дву- или триетажни постройки с общ вътрешен двор, общи балкони, които служат за коридори, общи стълбища към двора, а в миналото – и общи външни тоалетни. Тук арменци, българи, гагаузи, евреи и руснаци са живели като едно общо семейство, макар и от различни семейства, хранили са се през лятото на обща дълга софра. Няма друг град на света, който може да се похвали с такива дворове.
На входа ме посреща типичният хаплив одески хумор, намерил изражение в огромен надпис с бяла боя на стената на оградата: „Чужие в жопу!“, което в цензурирания си български вариант ще рече: „На чуждите – отзад!“
Аз обаче влизам като свой. И казвам на Инга: „Ура, за пръв път влизам в украински дом!“
Моя милост на гости в одески дом„Какъв ти украински дом, това е еврейско-руско-полски и Бог знае още какъв дом, но най-малко украински!“, отвръща ми Инга с типичното си пренебрежително отношение към „западенците“, както тук наричат преселниците от Лвов и проевропейската част на страната.

В къщата мирише 
на лук, деца 
и одеска съдба

Масата е отрупана със скъпи коняци, водка, уиски и мезета, рибни палачинки с големината на пелмени, холодец (нещо като нашата пача от желирано месо, но само месо, крехко и чистичко), както и задължителната руска салата, мил спомен от гладните времена на социализма, когато тя е била най-желаното блюдо на масата.
Братът на Инга, Влад, мебелист по професия и продавач-консултат по неволя във веригата „Метро“ вдига с мен наздравица след наздравица и междувременно ми изнася цяла лекция по одеска история. И то като професор-историк, а всъщност – най-обикновен работник. Жена му, еврейката Лена, по одески шеговито ни подканя: „Яжте, яжте, не се срамувайте, на пазара е скъпо!“ И още: „Софрата ни е бедничка, но питателна. Готвачът е слабичък, но съзнателен!“.
После пеем руски песни на караокето пред плоския телевизор на стената, вдигаме още десетки наздравици, по едно време се улавям да рецитирам Пушкин и Лермотов, а Лена довършва стихотворенията и за десерт ми сервира стихове наизуст от Есенин. А е една най-обикновена маникюристка. А я ми доведете една българска маникюристка, която може да рецитира стихове! Или да знае името на един поет… И пак си помислете, дали можете да ми я доведете.
А накрая ще ви кажа, че именно в Одеса проумях, че не е нужно да си роден в един град, за да си негов гражданин. Достатъчно е само да го обичаш. В този смисъл аз съм одесит. И моята пренебрежима липса вече ще озадачава преброителните им списъци.