Защитата на Орлово гнездо,худ. Алексей Попов„Аз забих 500-годишния ръждясал български нож право в сърцето на Османската империя. Сега Русия може да заповяда.“ Това са историческите думи на Георги Бенковски, когато от връх Еледжик със сълзи в очите гледа пожарищата на Панагюрище, Клисура и другите въстанали села от Четвърти революционен окръг. В по-късни времена някои се опитват да заменят „Русия“ с „Европа“, но верният съратник на Бенковски – Захари Стоянов свидетелства за точността на думите му. Бенковски е бил човек с житейски опит, много шетал по света и из огромната Османска империя. И за разлика от предшественика си Левски ясно е съзнавал, че с черешови топчета и с кремъклийки тази империя не се събаря. Нея може да я победи само също така могъща империя.
Поканената Русия обаче е в смут. Турската рая изведнъж се е обявила за народ, без да се допита до нея – кога и как да стане това. Още преди години Левски е отхвърлил предложението на граф Игнатиев за сътрудничество с Петербургската Тайна канцелария, и то при условие, че махне от устава думата „република“. Бенковски не е бил такъв краен републиканец. Дори напротив – през няколкото дни, в които царува кратката българска свобода, той се държи като некоронован княз. Който хвърля народа в пламъците на едно обречено въстание. Първото българско самостоятелно дело, далече преди Съединението. С ясното съзнание, че няма да събори Османската империя, но ще предизвика дълго чаканата война, която да донесе свободата. Само че в Петербург са стреснати.
Русия не е готова за война
След погрома през Кримската война все още армията се реорганизира и превъоръжава. Опитват се да се измъкнат с Цариградската конференция в Истанбул, където да извоюват някакви реформи за останалите живи българи. Никакъв резултат. А и онези „калпазани“ вече са сторили непоправимото. Без въобще да питат „покровителката“. В същото време общественото мнение е на върха на кипежа си. Не само в Русия, но и в цяла Европа. Няма по-благоприятен момент за една популярна война. И тя е обявена с най-благородния мотив – да се освободят братята православни отвъд Дунава. Целта, разбира се, са Проливите. Кампанията е предвиждана да бъде само лятна, когато се воюва много по-лесно. Затова и мобилизацията е частична. Не могат да откажат на стеклите се отвсякъде българи-доброволци и формират от тях Опълчението. С пълно недоверие в бойните им способности. Първоначално са ги предвиждали като коняри и обозни войници. Но когато виждат при кратката първоначална подготовка какво умеят и с какъв плам го вършат, съставят от тях дружините, дадени под командването на генерал Столетов. Дори им оказват честта да им връчат бойно знаме – Самарското, което те посрещат с ура и калпаци в небето. Като се погледне обективно назад в историята, май на тези нищожни като личен състав опълченски дружини Русия дължи победата, а България – свободата си. Плановете са за стремителна и кратка война. Когато генерал Драгомиров минава Дунава при Свищов и се впуска напред, това изглежда все още постижимо. Прочулият се с вихрени набези из непокорните полски земи генерал Гурко се проявява и тук по същия начин. За броени дни влиза в старата столица Търново и преминава Балкана. В същото време, обаче, никакви бойни колони не са насочени срещу силните Видински, Шуменски и Варненски гарнизони, където има
огромна турска войска
И докато Гурко се вихри чак към Одрин, Осман паша излиза решително от незастрашения Видин, прекосява с армията си половин Северна България и се укрепва в Плевен. Добре, че същото не е сторил и колегата му от Шумен. Но и така на пътя на следващите Гурко части застава една могъща крепост. Ако я заобиколят и продължат на юг не се знае в кой момент Осман ще излезе от укрепленията си и ще ги удари в тил. Заповедта на главнокомандващия – Великия княз Николай Николаевич е категорична – да се превземе Плевен на всяка цена. Така започват трите наистина героични атаки, сред които се вихри генерал Скобелев. Те са образец на самоотверженост и храброст, но и на военно недомислие. Никой не взема решение, след като първата и втората не успяват, да остави войскови части в обсада на крепостта и да продължи походът напред с други сили. Скобелев играе хазартно, героично и неуспешно. И докато цялата руска армия все още се „тутка“ пред Плевен, Гурко е „насметен“ от прииждащия от юг Сюлейман паша. Безсмисленият набег до Одрин води до клането и опожаряването на Стара Загора, която пада в турски ръце, въпреки героичната отбрана, осъществена най-вече от опълченците.
Под ножа и огъня
попадат и подбалканските градове, където при бягството от Сопот загива и бащата на Иван Вазов. Гурко се връща с войските си при основните сили, а опълченците са оставени сякаш курбан на Шипка. Никой освен тях не вярва, че ще могат да удържат набега на „Сюлейман безумни“. В Спомените си Вазов, който по това време е преводач към руското командване в Свищов, пише как виждат групиращи се за оттегляне отвъд Дунава руски части и българите със сълзи на очи оплакват отново несбъдналата се свобода. Явно по това време руското командване вече има резервни планове за отстъпление без големи жертви. Никой не изпраща войски в помощ на опълченците на Шипка. Държат Плевен в обсада, за да могат, докато Сюлейман премине Балкана, да изтеглят основните си сили без големи загуби. Само че
на Шипка става чудото
Довчерашната рая се е запънала и не пуска огромната армия на Сюлейман, която по логиката на всички военни стратези отдавна трябвало да е „насмела“ крехките дружини. Чак на третия решителен ден, 11 август, 1877 г. в руското командване се „светват“, че май още има шансове и тази война да не завърши неуспешно. 200-те руснаци на генерал Радецки имат незначителен като бойна сила, но силен психологически ефект. Върхът е удържан. Сюлейман не успява да се съедини с Осман в Плевен и заедно да подгонят руснаците отвъд Дунава. А и самите освободители разбират, че с вихрени набези няма да стане. Генерал Тотлебен затяга обсадата на Плевен. Докато той не пада, не са предприемани никакви настъпателни действия отвъд Балкана, за да се избегне удар в тила.
Когато на 10 декември 1877 г. Осман паша пробва да пробие блокадата, но е ранен и пленен, пътят за настъпление вече е отворен. Тук трябва да се признае на генерал Гурко смятаното за невъзможно зимно преминаване на Балкана, с което пък той надиграва Сюлейман. Пашата мобилизира войски и бърза да заеме София, като я превърне във втори Плевен.
Ужасът за поляците Гурко става освободител на София и отваря пътя към вече близката крайна победа. Сюлейман е разгромен окончателно при Шейново. А тактиката на вихрените набези все пак дава резултат. Когато Пловдив е застрашен от опожаряване от отстъпващите турски войски, ротмистър Александър Бураго предприема нощна атака с ескадрона си и създава впечатлението, че в града влиза огромна руска войска. Така Градът под тепетата не само е освободен, но и спасен от унищожение.
Нататък е ясно. Напор към Проливите. Английската флота в Босфора. И Сан-Стефано на 3 ти март 1878 г.
Завършва една война, който възражда България като държава. Планирана като „блицкриг“, застрашена на няколко пъти от неуспех и отстъпление и спечелена благодарение на героизма и самоотвержеността на онези „панти“, които не отстъпват Шипка. Това е реалността. Българите сами предизвикват освобождението си с кървавата саможертва през април 1876-а. И оставени сами на Шипка, извоюват свободата си. Останалото са генералщабни планове, стратегии и тактики. Както и героизъм и саможертва на хиляди руски, румънски, украински и финландски войници и офицери. Които, без Шипка, щяха да се превърнат в анализи за поредната неуспешна война на Русия срещу Турция.
Така пише Иван Вазов в одата си „Опълченците на Шипка”. За онези „млади дружини”, които с кръвта си измиват „срама от челото, синила от бича, следи от теглото”. Това е Българското опълчение. Което с героизма и саможертвата си в много боеве, но най-вече на Шипка решава изхода на войната.
Първоначалната идея за неговото организиране, структура, задачи и т.н. се разработва от генерал-майор Ростислав Фадеев. Руското военно министерство съставя главните положения „за организирането на българската войска“ – проект за създаването на българска въоръжена сила с военнополицейски, конвойно-етапни и помощни функции в състав от 3 бригади и 6 конни сотни. Предвижда се след освобождението от тази въоръжена сила да бъде развито пълно опълчение. Вижда се, че и на първоначалния етап от генералския замисъл на опълчението не се гласува доверие да участва в бойни действия. Окончателното решение за създаването на Българското опълчение е взето на 13 ноември 1876 г. от император Александър II по време на съвещание, в което участват великият княз Николай Николаевич и военният министър генерал Дмитрий Милютин. На 17 април 1877 г. главнокомандващият на Действащата руска армия на Балканския полуостров Николай Николаевич издава заповед № 40 за създаването му. От императора са утвърдени и „Правила за създаването на Българското опълчение“.
Първата редовна част на Опълчението е образувана в Кишинев под ръководството на генерал-майор Николай Столетов в средата на декември 1876 г. Тя се нарича Пеши конвой при главнокомандващия и наброява около 300 души, главно българи от Кишинев и Южна Бесарабия. В деня на обявяването на войната, 12 април 1877 г., опълченците участват във военен парад в Кишинев в присъствието на император Александър II. По това време Българското опълчение наброява около 1400 души, половината от тях българи от Украйна и Бесарабия.
В края на април Опълчението е прехвърлено в Плоещ, където към него се присъединяват много доброволци от Сръбско-турската война. Формирани са 6 дружини, а през лятото на 1877 г. още 6. Броят на опълченците достига 7400. Подборът на доброволците е извършен от „Комисия за приемането на доброволци“, която преценява годността за военна служба. В редиците на опълчението са приети българи-доброволци от 14 до 65-годишна възраст. За началник на Българското опълчение е назначен генерал-майор Николай Столетов. Началник-щаб е полковник Ринкевич. По своята численост и структура опълчението е приравнено на усилена военновременна пехотна дивизия. Състои се от 3 бригади, всяка в състав 2 дружини от по 5 роти.
Командният състав е от общо 136 офицери. Сред тях са и българите – офицери и подофицери в Руската армия: подполковник Константин Кесяков, капитан Райчо Николов, поручик Петър Алексиев, поручик Делев, Петко Стоянов, Константин Шиваров, Атанас Узунов, Димитър Филов, Данаил Николаев, Стефан Любомски, подпоручик Стефан Кисов и Аврам Гуджев. След Освобождението голяма част от българите офицери стават строители на новата ни армия. Опълченци са и бъдещият министър-председател Димитър Петков, който губи едната си ръка на Шипка, бъдещият началник на артилерията майор Олимпий Панов, напуснал Парижката политехника, за да се запише в дружините. Нататък „пътят е страшен, но славен”, а за мнозина, пак по Ботевски – „стига ми тази награда, да каже нявга народът, умря сиромах за правда, за правда и за свобода”.
След Освобождението, на основата на Опълчението е сформирана Българската земска войска, която е отчислена от руската армия и става основата на Българската армия.
