Header

Министерство на отбраната
информационен център

Последвайте ни!

Търсене
Close this search box.

Неизвестности до края

[post-views]
Неизвестности до края

В Скопие не могат да повярват какво се случи, но Париж и Брюксел чакат.

Парадоксално е, но започвам да се притеснявам за бъдещата политическа съдба на външния министър на Северна Македония Буяр Османи. Парадоксално, защото край Вардар се задава вълна на ентусиазъм за това, че приемането на предложението на френското председателство от Народното събрание в София е вълнуваща и невиждана победа на местната им дипломация. А това не е вярно и от фалша, и от надуването на балона идва притеснението ми. Щом като Буяр Османи, министър на външните работи и дълги години вицепремиер по европейските въпроси в кабинета на Зоран Заев, има основания да се окичи с лавровия венец на победител. Още повече че предшественикът му като шеф на дипломацията, а после сменил го като отговорник за европейския напредък на страната Никола Димитров е от най-острите критици на това, което се случи.

Но той, Димитров, си има личните основания за това. И те се крият във факта, че изведнъж налаганата и провеждана системно и настойчиво от него

политика на насъскване на колегите от ЕС срещу България претърпя катастрофа

Да, идеята може би не беше негова, тя се роди в някои местни интелектуални и политически кръгове край Вардар веднага след като България от началото на 2007 г. стана член на Съюза. Там никога не са допускали, че Република Македония може да не получи членство след България, дори може би наравно с нея. Все пак възпитаниците на сръбската политическа и дипломатическа школа, изживяващи се като министри или държавнотворци в Скопие, в момент на просветление допуснаха, че в някаква конкретна ситуация може да се стигне до това – от България да зависи придвижването напред по европейския път на Северна Македония. И понеже може би имаха представа за позицията на София по отношение на идентичността, историята, езика на новата държава, решиха, че България може да бъде победена не в двустранен спор, а чрез натиск от страна на останалите страни – членки на ЕС, от основните политически центрове на сила в Европа и особено от Съединените щати.

Република Македония от 2008 г. е стратегически партньор на Вашингтон, позиция, дадена от тогавашния президент Джордж Буш-младши като компенсация за неполученото членство в НАТО на срещата на върха в Букурещ. Наскоро тази трансатлантическа връзка между САЩ и Северна Македония бе потвърдена във Вашингтон на съвместно заседание, но то бе проведено само няколко дни преди цялата стратегия, градена дълги години и провеждана от различни правителства в Скопие, да бъде срината.

Но личната политическа съдба на Никола Димитров не ме интересува. Някога, когато за първи път го показах в интервю за Българската национална телевизия като съветник по външната политика и сигурността на покойния президент Борис Трайковски – да, интересувах се. Беше млад, прекалено млад за високия пост около Трайковски, идваше от семейство с трайни ценности като хора, които са наясно с идентичността си, кореняща се дълбоко в историята и борбите на българите в Македония. Но времето променя, промени и Никола. Назначаването му за външен министър в правителството на Зоран Заев от някои наивници и романтици у нас бе прието като страшно добра новина. Предупредих – не бързайте, момчето има други ценности, върти се около либералните среди, доколкото ги има в Скопие, не е като майка си Ратка и баща си Димитър. Не чуваха родните многознайковци. Сега

Никола Димитров се изживява като истинската интелектуална опозиция

на правителството на Димитър Ковачевски, от което отпадна вероятно заради предчувствието, че стратегията не работи, а тактиката носи противоречиви резултати. И в този смисъл застана откровено на страната на опозицията в лицето на ВМРО–ДПМНЕ и нейния лидер Християн Мицковски. Същият Мицковски, който предложи на българите да отидат в Скопие и да паднат на колене с молба за прошка. И който, нарушавайки всякаква дипломатическа нормалност, формулира кратко, но крайно ясно отношението си към всяка идея за решаване на спора със София, която идва от България: щом Румен Радев харесва някоя идея, значи автоматично съм против нея. Но пък като гледаме и чуваме какви ги говори премиерът на Албания Еди Рама по отношение на страната ни, пък и не само към нея, си даваме сметка за провинциализма на политическите нрави и дипломация на Балканите.

Разбира се, и сегашният външен министър на Северна Македония Буяр Османи е подложен на изкушението да се радва на триумфа, който някои му приписват с изработването на предложението на френското председателство. Но нека не прибързваме. Първите реакции на Османи, след като съдържанието на документите от Париж частично стана известно в медийните публикации, бяха на човек, крайно изненадан. Затова естествената му позиция бе да съобщи, че ще изчака да чуе становището на останалите 26 държави – членки на ЕС, по-скоро за да се увери, че това, което вижда, е вярно, отколкото да „преброи” онези, които стоят зад него.

Тази предпазливост на Османи, може би логична в такива ситуации, бе изтълкувана като негова подкрепа на предложението на френското председателство на фона на първите крайно остри критики от опозиция, медии, общественици, научни работници. И като предателство – етикет, който край Вардар лепят с удоволствие на всеки, често дори без той да го е заслужил. Веднага се появиха обвинения, че всъщност Буяр Османи като министър в правителството на Северна Македония от квотата на коалиционния партньор Демократичен съюз за интеграция на Али Ахмети работи за интересите на майка Албания, с която всеки албанец, където и да се намира, е кръвно свързан. Нали ако мине предложението на Париж, което всъщност е позиция на ЕС, и Скопие не го одобри,

Албания наистина може да се отдели от обвързващия я тандем

със Северна Македония и сама да тръгне по своя път към европейското семейство. При това без никой да може да изкаже каквито и да било технологични или политически и геостратегически аргументи против.

Да, самият френски президент Еманюел Макрон съобщи, че върху България е оказван силен натиск. Но че в крайна сметка е надделяло съображението, че за ЕС е важно да защитава и да приеме интересите на една страна членка, повече, отколкото на държавата кандидат. И ако край Вардар има шок от всичко, което се случи, в това число и решението на Народното ни събрание да вдигне т.нар. вето, той идва от факта, че лъсна истината за провалената стратегия на хора като Никола Димитров и други едни личности, които в момента са се свили някъде встрани и формират местната „дълбока държава”. Като един Бранко Цървенковски например който сам по себе си заслужава поне един отделен текст.

Когато пиша този материал, до края на френското председателство има още само три дни. През миналата седмица минаха големите форуми на европейското семейство, но от Париж са настойчиви, че до края има още много време. Но колко да е много, някакви си 3 дни. Но както, макар и дошло в крайно неудобна политическа ситуация, предложението на френското председателство промени изцяло българската позиция по отношение на старта на преговорния процес на Северна Македония, така и тези три останали дни до 30 юни могат да променят и официално Скопие. Дали обаче такава евентуална промяна няма да предизвика падане на правителството на Димитър Ковачевски, дали ще стане повод за политическа и парламентарна криза, дали ще се изпълни искането на опозицията на Мицковски за предсрочни парламентарни избори, ще трябва да се види.

Самият Ковачевски отхвърли искането за предсрочен вот с фразата „ще се видим с опозицията пред урните в редовния срок след 2 години”. Но това беше още във времето, когато за предложението на френското председателство само се гадаеше, не беше известно, у нас правителството падна след вот на недоверие. А бившият премиер Бойко Борисов „изпра съвестта си” с подкрепата на предложението на Париж. Сякаш забравяйки, че тъкмо той и ръководеното от него правителство наложи ветото над Северна Македония.

Logo_of_Ministry_of_Defense_of_Bulgaria.svg

Костадин Филипов

Най-ново

Единична публикация

Избрани