Дали човек намира себе си, или обслужва представите за благополучие и успех на обществото, на служебната среда, жена си и околните. Дали животът ни не преминава в лъскане на фалшив имидж и не се прахосваме да правим нещо всекидневно неприятно, вместо – да зарежем всичко и да се отдадем на радостта, на смелостта да чувстваш, на осъзнаването да си личност. Това е сблъсъкът, който движи действието в пиесата „Разговори с мама“ на аржентинеца, сценарист и режиьсор Сантяго Овес, адаптирана майсторски от каталунеца Жорди Галсеран.
Наглед е разговор между майка и син – Хайме (Георги Къркеланов) посещава възрастната си (почти 80-годишна, без име,) майка (Меглена Караламбова), за да я убеди да продаде апартамента, негова собственост. Трябва му, за да покрие финансовите си катаклизми. Самият той е на ръба пред пропаст – ще му отнемат лъскавото жилище и живота сред елита, престижен в очите на обществото.
Апартаментът си е негов, но вътре е целият живот на майка му – миналото и малкото бъдеще, което й остава. В сблъсъка между човека от финансово успелия елит и жената, чието съществуване е затворено между стаята и разходката, изведнъж блясва прозрението – компасът към щастието не е в ръцете на преуспелия. А на този, вслушан в непосредствените импулси на сърцето. Успоредицата на привидното и действителното изважда парадокс: майката има за любовник скитник – млад, свободен, обичащ, споделящ. Синът – капризна жена, която го е смачкала до марионетка, и деца, за които той е част от интериора и осигурител на възможности да консумират.
Структурата на пиесата е перфектна – от две части, в две различни реалности, с огледални симетрии. И в битието на персонажите, и в тяхната самореализация. В първата част майката задава модела, във втората – синът. Има подвеждащ елемент, изненада в началото на втората част, която служи за обрат в осмислянето на реалността. Това превръща поантата в края на пиесата в търсене на екзистенциален смисъл – доколко сме сами и споделени, как да изобретим смисъла и усещането, че сме живи.
Латиноамериканското е прошито с елементи, близки до балканския ни манталитет – традиционните сблъсъци свекърва-снаха, съпруг-тъща придават нашенски хумор и чувственост. Караламбова и Къркеланов сякаш изваждат репликите из собствените си житейски преживелици и ефектно постигат не само гротескното, ироничното, но и добродушния весел хумор с Чудомиров оттенък на места. Би ми се искало в някои моменти да не преиграват в рутинна и самоцелна пародийност, но вероятно точната мярка след премиерите наесен ще бъде постигната.
Пиесата е за прераждането на човека и реабилитация на поколението на ръба на небитието, което сме свикнали да мислим като безполезно, с изхабен от епохата опит. Вглеждане, което ни е много необходимо днес и сега, за да имаме утре и бъдеще. Сценографията и костюмите са дело на Нина Пашова, а режисурата – на Венци Кулев.
