Заграбената Бузлуджа

Стефане, не тръгвайте, братко. Видя се вече, че с чети не може да се освободи България. Народът не е готов. Само загиват юнаци, които утре може да са нужни на делото. Ще минете, както аз минах с Панайот войвода, през глухи села, покрай затворени кепенци. Знаеш, страшно е под турско. Народът първом трябва да се пробуди, да е готов сам да грабне оръжието, пък чак тогава няколко силни чети да дадат знака за въстание, като минат Дунава.

Приблизително такъв разговор се води между Стефан Караджа и Васил Левски на румънския бряг на Дунава през 1868 г. в нощта преди четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа да тръгне за Българско. Левски и Караджата са участници в Първата Българска легия под командването на Раковски. Заедно са преживели битката на Кале мегдан и атаката на Белградската крепост, позора от обезоръжаването и прогонването на легията, тежките емигрантски дни във Влашко. Левски, въпреки уважението му към Раковски, вече е прозрял, че с периодични героични подвизи на отделни чети свободата няма да се постигне. 

Въпреки това Хаджи Димитър и Караджата преминават с гемия голямата река. И тръгват към Балкана. Историята на много чети, включително и на Ботевата, показва, че всички те успяват да изминат немалкото разстояние от Дунавския бряг до планинските върхове, където дават 

решителните си сражения с поробителите

Така и с тази чета, която записва завинаги в историята ни връх Бузлуджа, където погива войводата Хаджи Димитър. Караджата е ранен, пленен и откаран в Русе, където се самоубива в зандана и е качен мъртъв на бесилото за назидание на раята. Легендарната баба Тонка дава два „курбана“ в тази чета. Единият й син Петър загива, а Ангел е сред пленените и прекарва следващите десет години в крепостта Сен Жан д,Акр, която е по-зловеща каторга и от Диарбекир.     

Димитър Николов Асенов, известен като Хаджи Димитър, е роден в Сливен в семейството на  Никола и Маринка Асенови. Когато е на две години, той и семейството му отиват на поклонение в Йерусалим и оттогава Димитър е хаджия. Славният му път към Бузлуджа и геройската гибел, за която едва 20-годишният тогава Ботев написва „Жив е той, жив е!“, е предшестван от други чети на Хаджията.   

През 1862 г. Хаджи Димитър излиза в Балкана с чета. През пролетта на 1864 година се включва в четата на Стоян войвода от Сливен като знаменосец. На 21 май 1865 г. в Букурещ, в жилището на Георги Раковски, който все още не се е отказал от своята четническа тактика,  се сформира чета, в която участват Хаджи Димитър и Стефан Караджа. На 13 юни 1865 г. четата преминава Дунава и се отправя към Котленския балкан. През пролетта на 1866 г. от Румъния преминава чета от 20 души, ръководена от трима войводи: Желю войвода, Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Стига до Сливенския балкан, където се разделя на три. Действа до есента, когато се събира и връща в Румъния. Така

революционният път

отвежда двамата побратими Хаджията и Караджата до 5 юли 1868 г., когато четата им преминава Дунав. Първото сражение води с турска потеря   от около 1000 души. В землището на село Горна Липница на 7 юли четата води втория си бой, като нанася значителни загуби на противника си и дава един убит и двама ранени. На 8 юли става сражение около село Вишовград, в местността Дългидол. На 9 юли в Канлъдере, местност в землището на Вишовград, на няколко километра от Дългидол, става кръвопролитно сражение, в което четата е разбита. Ранен и пленен е Стефан Караджа. Под ръководството на Хаджи Димитър останалите 58 души продължават към Балкана. 

На 18 юли 1868 г. при връх Бузлуджа е последното сражение на четата. В тази битка е убит и Хаджи Димитър. Все пак

подвигът на тази чета

не остава незабелязан от световното обществено мнение. За края на Хаджи Димитър във вестник „Curier d’Orient“ от 18 юли 1868 г. е написано: „И от двете страни боят се води с жестоко упорство. Борбата продължи малко повече от пет часа. Хаджи Димитър, тежко ранен, малко остана да падне в ръцете на турските войници. Но въоръжен с револвера си, той се бори с една енергия, достойна за друго по-добро време. Най-после и той падна. Саблята му, револверът, един телескоп и много писма се изпратиха на Митхад паша в Русчук.“

Така връх Бузлуджа става паметен с героичната гибел на Хаджи Димитър. Той е символен и с това, че на него на 18 юли 1885 г. се провежда „Второто Оборище“. Тогава идеята за Съединението вече е твърде гореща. На поклонение на лобното място на войводата се стичат хиляди от двете страни на Балкана, който тогава бил граница – едните от Княжество България, другите – от Източна Румелия. И се заклеват със Съединението да продължат делото на Хаджията.

За съжаление, близо половин век тези две значителни събития, особено второто, тънеха в сянката на умишлената забрава. Защото при всенародните чествания на 18 юли 1891 г. неколцина, водени от Димитър Благоев, се отделили „на скришно“ и развили започнатото в лозето на Никола Габровски край Търново – основали си партия. Наследниците им, вече не социалдемократи, а комунисти, вдигнаха на върха огромната „чиния”“ която 

потисна скромния паметник на Хаджията

и четниците му. По принцип след Освобождението са се вдигали не особено внушителни паметници на загиналите, какъвто е бил и този на Ботев във Враца. Мегаломанията идва с Червената армия и със съветския строй. И така, една партия заграби героичния връх Бузлуджа от Хаджи Димитър и по обичаен за нея начин си го присвои с масовите кебапчета, червени байрачета и речи за сполука на всеки 2 август, както по нов стил се пада годишнината от гибелта на Хаджи Димитър. Войводата, ако някой се сети за него, сякаш си остава символ от местно значение, почитан от истински родолюбци по стар стил на 18 юли. Защото на самия 2 август едва ли биха се вредили на Бузлуджа от изсипваните с автобуси „купонджии на идеята“. И докога така – Войводата по стар стил, а претендиращата за столетница партия – по нов?