Август 1968 г. – Прага – София

Полюси

Забранено е да се забранява! Това е девизът на френските студенти от 1968 г., чиито протести предпазливо „пропълзяха“ дори в нашите вестници тогава, защото били насочени „против капитализма“. Но едни други новаторски процеси, които се развиваха в социалистическа тогава Чехословакия, първо бяха премълчавани, а след това категорично определени като „контрареволюция“. Що за контрареволюция е да има свобода на мисленето, на словото, на печата, тогавашните праведни „ленинци“, овладели върховете на държавите от Варшавския договор, едва ли можеха да обяснят. Но някакъв си Дубчек в Чехословакия мътеше тяхното тихо езерце на „всеобщо благоденствие“. „Бащицата“ Брежнев дълго се колебае дали да прати танковете срещу „непокорните“ чехи, защото върху него лежи огромната отговорност за запазване на световния мир. Но разни „дребосъци“ се оказват най-пламенни защитници на диктатурата. Изследване сочи, че Тодор Живков се скъсал да се напъва да се върви с танкове в Чехословакия. Верният му другар чавдарец военният министър Добри Джуров подписва „на коляно“ заповедта на 19 август. 
И на 20 август войските на пет държави от Варшавския договор преминаха чехословашките граници с „освободителна мисия“. Посрещнаха ги като окупатори. За това у нас се появи едно кратко съобщение в „Работническо дело“. Не биваше да се тревожи социалистическото съзнание, още повече, че в София се вихреше Деветият световен фестивал на младежта и студентите, демократичната младеж пееше и танцуваше, издигайки „правилни лозунги“ – срещу войната във Виетнам, но главно нищо незначещите – „солидарност, мир, дружба“. Само „неуправляемите” чехи не влязоха под строй на стадион „Васил Левски“, а буквално „нахлуха“ във верига, скандирайки „Че Гевара“! Горките – за тях това беше последната спасителна сламка на илюзията за „справедлив комунизъм“. Ореолът на аржентинския доктор, предпочел Сиера Маестра пред лечението на хора, не им позволяваше да видят, че той е част от износа на „световна революция“, която Кремъл официално отричаше. 

Велик е нашият войник в Чехословакия

Историята е разказала много пъти вече как е осъществена фактическата окупация на Чехословакия от армиите на Варшавския договор. Как „И ний сме дали нещо на света…“ личи от спомени на ветерани от под. 55320 – Харманлийският мотострелкови полк, участвал заедно с мотострелковия полк от Елхово в „ликвидирането на контрареволюцията“. По онова време офицерите, старшините и войниците са изпълнявали бойни заповеди, като основната теза в политическата подготовка е била „да помогнем на нашите чехословашки другари“. Те реално не са имали никакъв избор. 

 
Заминаването се готви 3 месеца предварително. 
Пристигнали край град Каламия, Украйна. Там се настанили в палатки и започнали учения.  Раздали им отвратителни руски цигари. После им донесли и български „Слънце“ и по 5 рубли джобни пари. Около 15 август им раздали бойни патрони, гранати и карти на Чехословакия. На 20 август  вечерта ги качили на самолетите и им казали, че отиват в Чехословакия, където съветските войски вече били влезли сутринта.  
Съпротива и…чехкини
Според спомените на някои, срещу тях е имало демонстрации на младежи, а нашите стреляли във въздуха. Наред с враждебното отношение към чуждите войници имало и приятелство между тях и чехите, особено с чехкините, твърдят други. Те ходили с тях на кино, разхождали се из града. Нашето командване им раздало по 150 крони, с които можели да си купуват някои дребни неща.
Eдна част се разположила край летищата ,,Водоходи“ и ,,Ружине“. Край първото е бил разположен голям авиоремонтен завод. Работниците излезли с плакати „Вървете си у дома окупатори“. Бетеерите били изкарани срещу тях. Войниците твърдят, че е имало случаи, когато по техните палатки е стреляно от минаващи коли. За 9 септември им дали по една бутилка вино и българско грозде, както и по 60 крони – равни на около 5 лева. Купили си и българско вино ,,Гъмза”. Така празнували 9 септември. Тогава изчезва младши сержантът Николай Николов, който след два дни е намерен убит. Посмъртно е произведен „старшина”и погребан с военни почести в родното му село Бъркачево, Врачанско.  
„Братско отношение“
Отишли една вечер войници от харманлийското поделение в кръчмата на близкото село да купят нещо. Кръчмарят не им дал, защото били окупатори. Тогава младши сержант Иван от Тетевен, заредил автомата и направил един откос в тавана. Всички залегнали, после нашите взели каквото искат, оставили парите и си тръгнали. На връщане се скрили под един мост, защото знаели, че комендантът веднага ще дойде. Когато го чули, че преминал по моста, се върнали на позициите си.
Мисия – неизвестност
На 20 септември старшината донесъл зимните дрехи. Тогава настроението на всички паднало и си помислили, че скоро няма да се приберат.
Един ден в края на септември събрали всички войници по тревога и ги закарали на жп гара, качили ги на влакове и пристигнали в Одеса. От там с кораб ги разтоварили в Бургас. В началото на ноември се прибрали в полка в Харманли с тържествен марш.
Режисиран е цял спектакъл. По главната улица хвърлят рози, на съседните блокове са сложени портрети на Тодор Живков и съветски големци. Любопитни хора има навсякъде по балкони, по покриви. Всички се радват, без да знаят, че българската войска е въвлечена в смазването на първия демократичен полъх по времето на комунизма. През това време заповедта за уволнение на техния набор вече е излязла и те, като се върнали, веднага сдали имуществото. Получили заплата 12 лева и отишли в ресторанта “Гергана” да полеят уволнението.

Според тогавашния закон две години в армията служеха само момчета, които не са приети в университети и в институти. Имаха право да кандидатстват през лятото на втората година служба. Тъй като „чехите“ от Харманли и Елхово бяха пропуснали тази възможност поради „изпълнението на интернационалната си мисия“ ги записаха без изпити кой където пожелае почти в края на първия семестър

“Ела във София, ела, ела….

„Ела във София, ела, ела, ела във този град на младостта“… Така пееше Емил Димитров през лятото на 1968 г., когато София, определена за фестивална столица, приюти Деветият световен фестивал на младежта и студентите. 
Казионното мероприятие, режисирано от Москва, все пак разтревожило ЦК на БКП, та затова се провели партийни събрания в цялата страна. На тях, според справка на завеждащия отдел „Организационен“ на ЦК на БКП Ан. Тодоров, комунистите изразили редица безпокойства. От това – кой ще плаща „масрафа“ в тази сушава година, ще се включат ли и другите социалистически страни, през – ще участват ли китайски, югославски и албански младежи, че нали по това време те били „ревизионисти“ до крайната степен на тревога – разните му там от Запада ще надовлекат и оставят тук пошлостта на капитализма. 
Иначе – фестивал, като фестивал. Казват, че „Бийтълс“, които тогава бяха в апогея си, искали да дойдат, но Москва не разрешила. Чак пък „Бийтълс“! Западните „комсомолци” и без това си ги слушат и гледат у тях, какво да дирят Джон, Пол, Джордж и Ринго на къпалнята „Република“? Не се сбъдна мечтата на Паша Христова да пее с тях. Но пък за нея Димитър Вълчев и Найден Вълчев написаха специално пропагандната песничка „Една българска роза“. София се облагороди с хотел „Хемус“ и басейна „Спартак“. Покрай фестивала и опасенията от идеологическа диверсия, както и заради случващото се в Чехословакия, се създава Шесто управление. Фестивалът мина и замина, Шесто остана още цели 20 години. 

На мл. сержант Николай Николов

Маршалски жезъл не дочака.
Един револвер изгърмя.
И те прегърна нежно в мрака
чехословашката земя.
А беше празник, бе Девети,
младши сержанте Николай.
И разцъфтяваха ракети
далеч над родния ти край.
А теб измъчвали тогава.
Но кой да знае в този миг.
Край Сметановата Вълтава
умирал български войник.
Умирал твърдо и спокойно.
С навеки сключена уста.
Подписал клетвата си бойна 
с мастило огнено – кръвта.
Ще минат дни, ще отклокочат
от Прага мътните води.
И само малка бяла плоча
в нивята нейде ще блести.
И ще разказват ветровете
от Бъркачевския ти край
Как на Девети – за Девети
Загина в чешките полета
младши сержантът Николай.

Орлин Орлинов,
 в. „Народна армия”, 
13 септември 1968 г.