– Г-жо Поптодорова, кои са световните новини, които следите като най-важни за България?
– Много е претенциозно да го кажа, но всичко от емисиите пречупвам през геополитиката. И как всичко в света определя мястото на България в него. Имаше безметежен период, когато не усещахме дълбоките трусове като първи признаци на земетръс. Живяхме с илюзията, че може да задоволим и балансираме противостоящи си и дори конфликтни интереси и възгледи за света. И смятахме, че от нас няма да се изисква да заемаме позиция. И това, което ни връхлетя, не беше изведнъж. Но се опасявам, че ни възседна конюнктурата и не можем да погледнем процесите поне в средносрочен план. А трябва да се готвим за големи събития, които ще имат отражение върху нас в средносрочен план, но с дългосрочен ефект. И скоро, почти с гръб до стената, нуждата от решения ще стане неотложна…
– А не говорим ли премного за война, не е ли време повече за дипломация?
– Смутена съм, че отведнъж „изскочи“ говоренето за войната и се размаха плашилото й. Става дума за съюзнически действия в рамките на НАТО, а някой изведнъж заявява – това е война. Но едни напрегнати или дори влошени отношения не означават непременно война. А страхът от войната не води непременно до рационални решения и действия. Ние даже не сме изминали пътя на дипломацията. България за какво е преговаряла напоследък? Аз нямам спомен, откакто преговаряхме за двете членства – в НАТО и в ЕС. И тогава „отърсихме пот от чело“ и си казахме, че можем да почиваме. А почивка няма във вече структурираните ни отношения. Защото функционираме в обща система, която веднъж се договаря колективно и паралелно се реализира и чрез двустранни, регионални или групови преговори за отстояване на интереси. Каквото правят страните от Вишеградската група. На мен ми липсва принадлежност на България към такава едномислеща група. Имаше поводи реалистично да станем част от вишеградците, но ни спираше някаква предпазливост. Нямаме, за съжаление, такова политическо средно и дългосрочно виждане, а и кураж да направим нещо извън инерцията и традиционното. А инерцията, в която сме по-сигурни, винаги е свързана с миналото, бъдещето няма инерция. Самата дипломация е еманация на вътрешния политически процес. И за да се приложи този професионализъм на дипломата, той трябва да има много солидна подкрепа и гръб в страната си, т.е.да има политическо съгласие за интересите, които да защитава. Затова първо у нас трябва да се договорим, ние ревизираме ли съюзните си ангажименти. Защото в политическите среди, дори без дебат, се чуват гласове за ревизия. И тази вътрешна колебливост и противоречиви сигнали проектира навън аморфност на дипломатическите ни действия – да се чудиш какво да правиш. И меко казано, поражда въпроси в партньорите ни. А не помня дипломацията да е била толкова жизнено, екзистенциално важна през годините на прехода, колкото днес. В началото на 90-те тя беше ритуално важна, каквато знаем от изминалия век. Днес има реален и физически риск, пред който сме изправени – критично важната защита на европейската система.
– Не назоваваме ли интересите си или не ги отстояваме категорично?
– Да, а все по-видно е, че интереси се отстояват по-успешно в група от държави. Това ще прокара линии между страните в ЕС, но няма да го разпадне. А с излизането на Великобритания, ще преформулираме ЕС. В това Централна и Източна Европа ще имат много по-силно думата за бъдещето на Съюза. Затова споменах и вишеградците, които вече говорят на висок глас и отстояват позициите си. А при тези нови събития ще се възстанови една стара идея. Това беше кошмарът ни още през 90-те, че още при приемането ни в ЕС ще ни разположат в по-периферните концентрични кръгове на Европа. Днес това се преформулира като Европа на различни скорости и говорим за различни категории страни, което и в момента е неофициален факт. Затова ми се ще България да е част от говореща на висок глас група със способност да допринесе за решения в ЕС. Най-лошото е да останем сами в тази реорганизация на ЕС.
– И НАТО се развива…
– НАТО е най-съществената защитна рамка в сигурността ни. Опасно е, ако сами се откажем от нея, не номинално, но от практически действия, които доказват принадлежността ни. Но да използваме липсата на способности, за което отговорността си е наша като извинение, че не поемаме отговорности, е гибелно.Ти ставаш ничий, никой не те припознава като свой и няма ангажимент към теб.
– Да очакваме ли трусове в Алианса заради ситуацията в Турция?
– НАТО е повече от военно-политическа организация, не само военни операции или учения, а е свързана с критерии като върховенство на закона и прозрачност на управлението. Затова страните в Брюксел изразяват опасения както към Турция, така и към Русия. Очаквам да има много предпазливост на Анкара и с Брюксел, и с Вашингтон и от двете страни на тези отношения. Ще се „ходи на пръсти“, без рязка промяна в тях, защото доверието вече е силно изтъняло. Ще става дума за осъзнат интерес и така приемам и официалното турско изявление преди дни, че Турция няма да напуска НАТО. Анкара иска еднозначно да заяви, че всичките слухове за напускането й са преувеличени. Защото в средите на НАТО се появиха мнения, че тя трябва да бъде „поканена да напусне“ заради нарушаване на демократични норми. Танцува се сложен кадрил и от двете страни, защото и за двете загубата от напускането на Турция ще е голяма. А България трябва да развие в себе си усещането, че е външна граница не само на ЕС, но в един абстрактен смисъл – и на НАТО. Защото България е този истински пазител на портите на двете организации, като държава, която получава доверието на останалите. При такова доверие можем да разчитаме и на повече материална и техническа подкрепа за защита на тази външна граница.
– Какви са големите външни заплахи за сигурността ни?
– Ние наистина сме в сандвич от заплахи. Защото е абсолютно ясен стремежът на Русия да влияе на процесите у нас и политически, и икономически. Така че това е едно „меко проникване“, включително заради това, че в много среди у нас то бива стимулирано. От другата страна е заплашителното навлизане на мигрантските, не просто бежански вълни от Турция, което може да се превърне в стряскащо и физически. Опитите да се омаловажи едната интервенция, бивайки за много среди по-приемлива, и да се преекспонира другата, носи рискове. Затова двете съюзничества – в НАТО и в ЕС, с всичките предстоящи трусове, са осезаемите гаранции за сигурността ни. Колкото и банално да звучи. А за това съюзничество трябва да се работи постоянно.
– Как изборът на президент на САЩ ще се отрази в света?
– Идването на Тръмп на власт може да се окаже трус, по-силен и от Брекзит. Защото условията за напускане на Великобритания е процес, но дълго ще се преговарят условията. А при идването на Тръмп непредсказуемостта е тотална заради липсата му на политически опит и познание за света, Европа и НАТО. Той улавя и си играе със страховете главно на средния пояс американци. Плюсът на американската система е в това, че е изградена на ограничения и баланси между властите. И Тръмп ще трябва да се справя с един Конгрес, в който привържениците му и сред републиканците не са мнозинство, а Конгресът има силни лостове за ограничаване на президента. А и когато се сблъскаш с реалната политика, неминуемо настъпват корекции в позициите ти. Затова и беше смешна позицията му, че НАТО е анахронична организация, а седмица след това констатира, че там са го чули и „са се поправили“…Т.е. и Тръмп няма да избяга от усмирителната риза на реалността. Но очакванията са, че Клинтън ще е следващият президент. А тя е ясна и предсказуема и наистина ще държи на трансатлантическите връзки с Европа. Тя познава и България и е идвала няколко пъти в София. Израсла е в мъжката среда на политиката и този опит има значение. Но който и да влезе в Белия дом, това ще се отрази в прекрояващия се свят. Лидерството е необходимо на глобализирания сложен свят. А за България продължавам да смятам, че не сме суперсила, но сме важна сила. И моментът за важните държавни решения и позиции е дошъл.
