И няма да казваш на никого от тукашните, че съм рускиня, ще казваш, че съм българка като баща ти. Така е бил поучаван един мой невръстен братовчед, който в началото на 60-те години е с родителите си в Будапеща. Баща му, наш инженер, работи в търговското представителство. Завършил е в Съветския съюз, откъдето се завърна не само с диплома, но и с русокосата леля Маша. В Будапеща по онова време още няма посолски комплекси и живеят в обикновена сграда,заедно с унгарци. Леля Маша беше украинка, а не рускиня, но тогава това едва ли е имало значение за съседите им. За тях всичко с „марката“ СССР е кошмарно зловещо.
Това предупреждение е твърде показателно за отношението на унгарците към всичко съветско, само няколко години след кървавото смазване на опита за демокрация през октомври 1956 г. Въстанието, наричано дълго време контрареволюция, започва на 23 октомври 1956 г. като студентска демонстрация, към която се присъединяват хиляди граждани. Делегация, която се опитва да влезе в сградата на радиото, за да излъчи исканията си, е арестувана. Когато мнозинството навън иска тя да бъде пусната, офицери от Държавна сигурност стрелят по хората. Падат първите убити и ранени. Вместо страх обаче демонстрацията се превръща в бунт не само в столицата.
Стихията на недоволството повлича хиляди хора. Стреля се и от двете страни. Като израз на отношението на унгарците към „освободителите“ от СССР, са разбити на парчета статуите на Ленин и Сталин, издигнати по повеля на Москва в центъра на Будапеща. Поетът Нино Николов, който тогава е бил студент там, години по-късно разказваше, че е било наистина страшно. Възмутените хора предприемат разправа с офицери от Държавна сигурност и с комунистически функционери, осъществявали сталински режим в страната. Но, както сочат всички обективни изследователи, това в никакъв случай не е контрареволюция нито фашистки преврат, за какъвто събитията са обявени от Москва. Исканията на протестиращите се ограничават в разумните рамки на един демократичен конституционен социализъм. Унгария, също като Германия, носи по това време сянката на своята историческа вина, защото режимът на адмирал Хорти е бил един от най-верните на Хитлерова Германия. Унгарски дивизии се сражават при Одеса, Севастопол и Сталинград. Когато военните действия достигат в обратен ход до унгарска територия, тези дивизии продължават да са противници на Съветската армия чак до битката за Будапеща. Писанията на Ст.Ц.Даскалов и на други негови събратя, пили през 1945 г. унгарско вино като военни писатели из градовете зад фронтовата линия, за радушното посрещане от унгарците на Българската армия като освободителка, са твърде романтична художествена измислица. Както и влюбената в българския помощник-командир хубавица Илонка от филма „Тримата от запаса“.
Унгарците от 1956 г. не търсят реванш или реставрация. В стресналите Москва искания категорично се посочва, че страната е парламентарна република със социалистически строй.
Но пък искат запазване на собствеността върху земята, признават индустрията за държавна, но ако всички работници са акционери и получават дивиденти, държат на политическите, духовните и религиозните свободи.
Твърде много за Кремъл!
В резултат на народния устрем, през октомври 1956 г. на власт идва правителство начело с Имре Наги. Самият той не е заклет „реакционер“ или „американски шпионин“, каквито са били удобните идеологически рецепти за него по онова време. Наги става комунист още след Първата световна война, бил е често в Съветския съюз, обучаван е там. Но той, както и неговите привърженици от демократичното крило, са повече унгарци, отколкото комунисти-интернационалисти. Изтласкани са от властта през 1955 г. от верните на Москва крайни болшевики.
Едно от първите искания е изтегляне на съветските войски от Унгария. Започва и подготовка за излизане от Варшавския договор и за национален военен и икономически неутралитет и суверенитет. Търси се подкрепата на ООН. Само преди няколко месеца, на прочутия си 20-и конгрес, КПСС е заявила отхвърляне на сталинските методи и нов курс на развитие. Всичко това се оказва поредната мимикрия на диктатурата. За да спечели ценни часове, Москва се съгласява с изтеглянето на войските си от Унгария. Дори на 1 ноември започват демонстративни маневри на „заминаващи“ ешелони. Докато в същото време ударни части са подготвени за истинско нахлуване по предварително разработен план, насочващ частите към овладяване на стратегическите пунктове в страната. Явно такива планове е имало за всяка държава от съветския блок, защото те са проиграни успешно по-късно и в Чехословакия през 1968 г.
На 4 ноември съветските танкове са вече в Будапеща, но цялата страна е овладяна чак на 10 ноември. Над 2500 унгарци и 700 съветски войници са убити, а 200 000 унгарци тръгват да търсят убежище в Австрия. Имре Наги и правителството му са арестувани, въпреки обещанията на новия премиер и лидер на партията Янош Кадар, че върху тях няма да има посегателства. Те са намерили закрила не в американското или британското, а в югославското посолство. Получили уверения, че ще бъдат защитени, когато излизат оттам са арестувани от офицери на КГБ. Секретно са изпратени в Румъния, където се води „следствие“ – пак от КГБ, макар и на чужда територия. Резултатът – през 1958 г. Имре Наги и сподвижниците му са осъдени на смърт и обесени. Погребани са на тайни места, дълго време наблюдавани от Държавна сигурност. Всеки, който се доближи до тях, е арестуван. През 1989 г. 23 октомври е обявен за национален празник на Унгария.
Въпреки надеждите на въстаниците, които водят истински боеве със съветската армия, никой не им идва на помощ. Очакванията са, че американците и британците ще се намесят, за да подкрепят демокрацията. Напразно. Договореностите от Ялта оставят окървавена Унгария в съветския блок.
По това време у нас са минали няколко месеца от „историческия” Априлски пленум. Паниката е пълна, защото в Унгария „контрареволюция” правят комунисти, начело с другаря Имре Наги. Ами сега! Както винаги намират виновника не в своите редици. Формулировката звучи сякаш от устата на Гьобелс – случилото се е поради това, че в ръководството на унгарската компартия имало много евреи! Това изричат и Георги Чанков, и уж сваленият Вълко Червенков, който продължава да е по партийните и държавните върхове. Времето е на борба с „ционизма”, тъй като Израел не се вписва в болшевишките представи и рамки. След 1989 г. Тодор Живков нагло заяви – аз закрих лагерите. Истината е трагична – оглавилият партийната власт, която всъщност е и държавна, нов вожд нарежда светкавично да се натикат в Белене всевъзможните „контрареволюционни елементи”. Тогава „контрареволюция” е дори това да слушаш джаз, да ходиш с тесни панталони или модна рокля. За такова нещо не само „въдворяват”, но и направо убиват – като Сашо Сладура. Специалистът по лагерите, вътрешният министър от 9 септември 1944 г. Антон Югов, вече е министър-председател. Белене не стига. Отварят и чисто новия „Слънчев ден” край Ловеч.
