– Г-н Ралчев, какви въпроси предизвиква резолюцията на ЕП за създаване на обща европейска отбрана?
– Eдин от основните въпроси е гражданите на страните-членки да бъдат убедени в необходимостта да се повишат военните разходи. Това е критичният момент – не просто правителствата да го решат, а да имат одобрението или поне разбирането на мнозинството от тези граждани. Разбира се, важни са въпросите за изграждането на способности, въпросите от гледна точка на военното планиране и стратегия на едни европейски отбранителни способности. От една страна, е важна технологията на правенето на политиката и разработването на такива стратегически документи, но, от друга, стои липсата на време. Всичко, което ЕС прави, изглежда закъсняло и една от причините за това е дефицитът от предварителна информация. Критично важно е, че ЕС не разполага със собствен разузнавателен ресурс, защото засега Европейската разузнавателна агенция (в състава на Европейската служба за външна дейност) е само администрация без реално хора на терен, които да провеждат операции. Засега тя служи само като разузнавателен хъб, т.е. националните разузнавателни служби споделят информация чрез нея. Формирането на самостоятелен разузнавателен капацитет, независим от държавите-членки, който да доставя чувствителна информация и конфиденциален анализ и препоръки на вземащите решения на ниво ЕС, е важна стъпка към еманципация на съюзното равнище, но само по себе си не може да запълни вакуума на властовия център.
– Как да се преодолеят пречките пред обща армия на ЕС?
– Няма как да има обща европейска армия, без да има обща идентичност на едно общо политическо пространство. Т.е. трябва да има европейски демос, социум, който да има политическа воля да излъчи някакво представителство, което да формира обща отбранителна политика. Иначе този проект за европейска отбрана и сигурност, мечтан още от Дьо Гол, ще бъде компрометиран.
– Това задължително ли означава, че тази идентичност трябва да облече дрехата на федерация?
– Един общоевропейски дебат за идентичността не задължително ще доведе до такова решение, но трябва да се води. Защото наднационалното като концепция е по-различно от федералното. На призивите за федерация надигащият се популизъм и национализъм реагират отрицателно. И ние се опитваме да избегнем федерацията, като в ЕС постигнем наднационалното единение, което в сферата на икономиката е работило добре, на политиката – донякъде. Но в чувствителните сфери като външна политика и отбрана е особено трудно, там почти нямаме наднационални решения и действия. Т.е.външната политика и отбраната продължават да са междуправителствена арена, там държавите се договарят. А в сфери като икономиката в ЕС има център на власт чрез ЕК. Затова все още говорим, че липсва общият истински център на власт. Т.е. не е задължително да се вкопчваме на всяка цена в идеята за федерализъм, но е важно да се опитаме да мислим Европа по-нататък и как ще се развива тя. На всеки 10 г. тя си задава въпроса накъде отива. След приемането на Лисабонския договор през 2009-а вече е време за такъв дебат и не за развитието на ЕС през следващите 5-10 г., а за следващите поколения. Свободата на движение в бъдеще време ще създаде и различен вид отношения между хората в Европа. Засега само един пласт от европейци живеят реално в това бъдеще. Има много постижения на общото европейско пространство, за които гражданите му не си дават сметка. Защото европейските институции не намериха думите за европейския разказ.
– Каква е прогнозата Ви за успеха на идеята за общоевропейска отбрана?
– Каквото и да се случи в изграждането на обща европейска армия, то ще отнеме време. Нещата биха се ускорили, обаче, ако настъпи някаква драматична криза. Най-много ме притеснява ситуацията в Турция, защото в зависимост от ситуацията в Близкия Изток в нея нещата могат да преминат критична точка. И не може да се предвиди доколко процесите биха били управляеми при това ръководство в Анкара. Турция е център вече не само на потенциална, а реална нестабилност. И ЕС, който дълго време си затваряше очите за всичко, което се случва там, с огромни компромиси спрямо турското държавно ръководство, рано или късно ще се окаже в неблагоприятна ситуация. Добре е, че започва отрезвяването по отношение на управлението на Ердоган. Винаги напомням, че в Турция има 500 хиляди човека с български паспорти, които съвсем легално за едно денонощие могат да влязат в страната. Те няма да са ни в тежест, но ще променят други баланси в държавата. Освен това тепърва предстои да видим цялостното позициониране на големите актьори – Русия и САЩ. А и събитията в Турция ще се влияят от политиката на новия президент Тръмп. Същото се отнася и до Русия, защото Украйна се превърна в едно блато. Бъдещите рискове за сигурността на Европа обаче са освен външни, и вътрешни, от които най-голямата наистина е кризата на европейската идентичност. Подчертавам, че без да решим този въпрос, каквито и отбранителни способности и общ военен капацитет да изграждаме в Европа, той ще е предварително обречен. Но като реалисти трябва да сме наясно, че пълно покриване на способностите на НАТО от европейски отбранителни способности не може да има.
– Вие представяте ли си реално такъв разговор за бъдещето на ЕС?
– Да, аз съм оптимист. Трябва да излезем от матрицата и да мислим ЕС в други измерения. Трябва дебатът отпреди 10-ина г. да се рестартира. Защото ако на военното поле реално се сблъскаме с бойците на ИДИЛ, за дебат ще е късно. И ако не се направи промяната в ЕС сега, разпадът е въпрос на време. Алтернатива нямаме. Трябва да направим скока в начина, по който говорим за Европа и от „наложен“ европейският проект да се превърне в „осмислен“. ЕС се развива и предстои да се развива. Кризата от 2008-а, спасяването на еврозоната и темата с бежанците отклониха вниманието от този разговор, който не може да бъде само интелектуален и елитарен. Но сме на кръстопът и се налага остро да поставим въпроса, дали сме готови да се откажем от ЕС, или не. Защото връщане назад няма да има. Затова днес ни трябва силно лидерско послание, че въпреки задънената улица ЕС не е в последния си епизод.
– Промени ли се възгледът на българите за ЕС?
– За мнозина от нас, а и за мнозина други европейци ЕС продължава да бъде нещо като Ноев ковчег. Влезли сме вътре, предстои криза и се надяваме да оцелеем в него. Да, липсва визионерство накъде ще поеме този съюз. Но каквото и да се случва с ЕС от тук нататък, ще бъде нужна и обществена подкрепа на европейските граждани, и ново стратегическо лидерство, и качествено нов тип публични комуникации в целия ЕС. Сега живеем в няколко вида политически и социални реалности в ЕС, които не са напълно осъзнати. ЕП няма законодателна инициатива и не може достатъчно да контролира ЕК, която нито е представителна, нито е продукт на пряк избор от европейските граждани. Затова ЕП трябва да получи повече правомощия. Що се отнася до комуникационните канали, които предават посланията на ЕС, те преминават в държавите през филтъра на националните, не достигат до широка аудитория и често не може обратно да се отговори на критиците на Съюза. Рискът е ЕС да бъде блокиран от национални политици, силни с евроскептичните послания по време на криза и с „лесни“ национални решения. ЕС няма и публично лице, представителна личност в съзнанието на европейците, а и за тези извън него. Липсва нова политическа енергия в Европа, младите поколения като че не са посветени в идеята за обединена Европа, липсва автентичен европейски елит, не просто европейска бюрокрация. Развитието на европейския проект се доминира от случайна съвкупност от национални политически елити на фона и на социалните разломи в ЕС, и на невиждани неравенства. Възникването на европейско публично пространство, в което да се състои дебатът за реформирането на ЕК и създаването на сенат, е част от промяната. Както посочва британският интелектуалец Тимъти Гартън Аш, проблемът на ЕС не е „брюкселски“, а „вавилонски“.