Европа се тресе като ЕС, като държави и общества
– Няколко са тенденциите, с които знаковата 2016-а ще остане в развитието на човечеството: ескалация на конфликтите, несигурност и популизъм – всяка със своя динамика и развитие. Събрани в едно, те вече маркират характеристиките на една не циклична, а системна криза на света, в който живеем. Ако говорим за ескалацията на конфликтите, то във военно отношение на първо място е конфликтът в Сирия в Близкия Изток, но от друга страна в политически план неимоверно нарасна напрежението между Русия и Западния, евроатлантически свят. По отношение на Близкия Изток се наблюдават няколко процеса, които вероятно ще намерят продължение и занапред. На първо място това са доста по-активните и целенасочени, макар и несъвместни, а по-скоро паралелни действия срещу „Ислямска държава”: на САЩ, Ирак и Турция – в Ирак, основно в Мосул, и на Русия, армията на Асад и Иран – в Сирия, основно – срещу Алепо. С евентуално продължение на подобно гласно или негласно разделение на сферите на активност и занапред – спрямо Ракка, респективно – Палмира. Това очертава определена промяна, доколкото досега не за всички глобални и регионални участници в конфликта борбата срещу ИД беше пръв приоритет. За САЩ на преден план беше изведена борбата срещу режима на Асад. За Турция това беше ограничаване на влияние и възможността на кюрдите в Сирия и Ирак да излязат със силен политически ресурс от този конфликт, който да предизвика преразглеждане на позицията на Запада към евентуално формиране на кюрдско държавно образование под форма на автономия в Северна Сирия. Тези аспекти сега бяха приглушени на фона на общата опасност, която представлява ИД.
– Какво ще представлява Сирия след приключване на военните действия?
– Събитията в Сирия очевидно са достигнали до етап, в който се поставя под въпрос единната държавност на страната. Независимо от военния успех с превземането на Алепо, в политически план трудно би могло да се говори за победител в гражданската война. Защото тези над 400 хиляди жертви на конфликта, от които над 150 хиляди цивилни, отвориха огромни пропасти вътре в сирийското общество и правят много труден бъдещият съвместен живот. Сценарият, смятан доскоро за оптимистичен – ливанизацията на Сирия, в който враждуващи групировки да позволят съществуването на единна държавност, вече изглежда трудно реализуем – едва ли може да се очаква, че в разкъсаната от множество местни конфликти Сирия ще бъде постигнато единно и признато от всички представителство и управление на държавата в Дамаск – дори и при прекратяване на военните действия. При над 6.5 милиона вътрешно разселени жители на Сирия процесът на вътрешносирийско прегрупиране на конфесионална основа ще доведе до обособяването на по-хомогенни етно-религиозни зони в рамките на страната.
– А ще се прелеят ли метастазите на конфликта в съседни държави?
-Възможно е. Действията срещу „Ислямска държава” са срещу нейната квазидържавна компонента и администрацията, която беше създала на завладяната територия. Това е по-лесният проблем. Защото когато говорим за военен, икономически и финансов ресурс, ИД не може да се сравнява със световните сили. И въпрос на политическа воля и приоритетити е тя да бъде ликвидирана. Но има и идеологическа компонента на ИД и тя е трудно да бъде унищожена. Тя вече е в Европа и е заела позиции в ислямския свят. „Ислямска държава” ще присъства, докато съществуват проблемите, които я създадоха. В самата Европа практиката показва, че тя има вече достатъчно сериозни ядра, които ще продължат да действат. Защото в Европа има сериозни политически и социални разломи в обществото, включително по линия на етнос и религия. Което пък създава благоприятна питателна среда за международния тероризъм. Сигурно всеки конкретен атентат може да бъде предотвратен, но всички атентати-не могат. Цялата тежест на борбата срещу тероризма се стоварва върху структурите за сигурност. Но те се борят със следствието, защото първичното е политиката, която генерира подобен тип разделения и не намира начин да ги преодолее. А причините очевидно са политически и социални.
И след Алепо в Сирия трудно може да се говори за победа във войната
– Ще постигнат ли Турция и Русия синхрон срещу „Ислямска държава“?
– Русия и Турция намериха полето на взаимните си интереси. Преодоляха кризисния момент след свалянето на руския самолет. И дали от тук нататък сътрудничеството им ще прерасне в нещо по-дълбоко, с елементи на стратегическо партньорство, ще зависи от това ще намерят ли общ език и компромис в позицията си за Сирия. Колкото и да изглежда парадоксално, но засиленият натиск срещу Москва и срещу Анкара от страна на ЕС, НАТО и на САЩ ги тласка един към друг. Наблюдаваме тенденцията да търсят общи решения и ако намерят компромис в баланса на различните си приоритети в Сирия (отношението към управлението на Асад, от една страна, и бъдещата роля на сирийските кюрди – от друга), Русия и Турция могат до голяма степен да оформят влиятелна ос в региона. А чрез взаимодействие с Иран могат да определят посоката на решаването на конфликта в Сирия, като принудят другите участници да се съобразят с тяхно общо становище. Динамиката на политическия процес около Сирия може временно да се измести от Женева към триъгълника Москва-Анкара-Техеран.
– Какви политически ветрове духат в Европа месеци преди изборите във Франция и Германия?
– От гледна точка на сигурността на Европа, на територията й се завихрят източни, западни и южни ветрове. От изток е Путин, от запад -Тръмп, а от юг са „Ислямска държава” и миграцията. А отговорът е бягството в полето на популизма. Брекзит във Великобритания, изборът на Тръмп в САЩ и резултатите от референдума в Италия са само илюстрация на дълбочината на процесите. Има сериозно разминаване между управлявани и управляващи. Наблюдаваме криза на доверието и криза на представителността. Търси се загубената сигурност в промяна на статуквото. Те се определят като антисистемни, но резултатите от тях няма да доведат до промяна или реформа на системата. Защото дори и Тръмп, дефиниран в Европа като антисистемен играч, а в САЩ – доста по-точно като антиелитен играч, може би ще раздруса системата, ще подмени част от елита – с хора от същия този елит, но няма да я реформира. Защото той винаги е бил част от този елит – не в политическия, а във финансово-икономическия. Когато говорим за популизма и Европа, трябва да отбележим една важна особеност. За разлика от „чистия” популизъм в САЩ, Великобритания и Италия, в много страни в ЕС този популизъм се трансформира в крайно десен идеен радикализъм в лицето на Льо Пен във Франция, Вилдерс в Холандия, „Алтернатива за Германия“, Партията на свободата в Австрия. Този популизъм се структурира политически и идеологически. И се легитимира чрез представителство в парламентите. Това, което засега този радикален популизъм не успява да постигне, е да направи финалната крачка и да получи достъп до властта. Това не стана на президентските избори в Австрия през тази година. По-скоро няма да се случи и във Франция, и в Холандия през следващата. Третият ключов вот през 2017 г. ще бъде през есента в Германия, като интригата е в очакването „Алтернатива за Германия“ да направи своя пробив в Бундестага. И в трите случая ще се следи преди всичко представянето на крайно десните националистически формации. Те ще определят и тенденцията в Европа. Независимо, че и в трите случая се очаква т.нар. традиционни или системни партии в крайна сметка да изолират крайната десница, то това едва ли ще доведе до обръщане на тенденцията за нарастване на нейното влияние. От една страна се наблюдава изместване на десния център по-надясно в стремежа си да покрие част от исканията на радикалната десница и да спре оттока на собствен електорат в тази посока. От друга страна предгръдката между традиционните левица и десница оставя огромно политическо пространство за радикални идеи като единствена алтернатива за статуквото. Много типична е ситуацията в Германия, защото голямата коалиция, която управлява толкова години, заличи взаимната алтернативност между социалдемократи и християндемократи и полето на промяната се запълва от популизма на „Алтернатива за Германия“. Затова все по-често въпросът се поставя не дали крайната десница ще направи пробив в управлението, а къде и кога това ще се случи. Още повече, че на практика в Полша и Унгария вече управлява десният, „одържавен” национализъм
.
– Ще има ли воля Европа за промени?
Радикалният популизъм в Европа все още не е направил финалната крачка – да влезе във властта
– Раздалечават ли се Западна и Източна Европа в политиките си?
– Разширяването на ЕС се извърши политически, институционално, но не е съвсем завършено в съзнанието на хората. Ние все още разсъждаваме един за друг в понятийната система „ние-те”. За това си има обективни причини, защото вътрешното хармонизиране на системата се оказа дълъг и сложен процес. Западна Европа иска да продължи да лидира, а Източна Европа не получи очакването бързо догонване на стандартите на Запада и се получи социален и политически откат и недоволство. Като резултат едни и същи процеси намират различно отражение в Източна и в Западна Европа. Най-видимо това се наблюдава по отношение на мигрантските потоци. Докато в Източна Европа натискът е основно на държавно равнище, а обществата се консолидират в посока национализъм, то в западната част на континента институциите разполагат с по-сериозен опит и ресурс, но натискът се отразява на равнище общество като се получават вътрешни разломи-гетоизиране срещу ксенофобия. Това естествено е резултат и от различните проблеми, които държавите решават – в първия случай става дума за борба с незаконното влизане и транзита, докато във втория се решават проблемите на приема и адаптацията. В резултат на това в единия случай рискът за сигурността се вижда отвън, в другия – отвътре.
– Остават ли Балканите трайно в периферията на интереса на ЕС?
-В период на трусове Европа се вторачи във вътрешните си проблеми и до голяма степен се дезинтересира от региона на Балканите. Разширяването се превърна в инерционна величина, при това с все по-отдалечаващ се хоризонт. Това силно намали импулса за осъществяване на необходимите реформи, отне част и от обществената подкрепа за тях. Обществата се самозатвориха, а редица страни изживяват сериозни политически кризи. Вътрешната дестабилизация има пряко отношение не просто към сигурността на региона, а към сигурността на цяла Европа. Ако няма по-активно европейско присъствие и Балканите са оставени “да се варят в собствен сос“, това ще доведе до нарастване на национализмите. А реалната алтернатива за Балканите е евроинтеграция или национализми – с всички произтичащи от това неприятни реминисценции.
– Как определяте случващото се в Турция?
– Там текат процеси на все по-пълно овладяване на властта, засилване на авторитаризма, разправа с политическата опозиция и заглушаванена на възможността за публична алтернативност, вътрешна консолидация на обществото на база национализъм, плъзгане към ислямизация, ескалация на напрежението по кюрдския въпрос. От друга страна стабилността на Турция е ключова за сигурността както на Балканите, така и на Европа – като бариера пред преливането на нестабилност от Близкия Изток. От тази гледна точка ключово значение през следващите месеци ще има отговорът на въпроса дали умереният балкански ислям, включително турският, ще бъде бариера пред радикалния ислям или ще бъде мост за радикализацията на Европа. А иначе Турция умело използва собствената си геополитическа значимост, за да подхранва амбициите си за ролята на регионален лидер и глобален фактор
Ще има “Ислямска държава”, докато ги има проблемите, които я създадоха
.
– Очаквате ли промени в Русия следващата година?
– Ако нещо може да се промени не във, а по отношение на Русия, то това би могло да произтече от идването на Тръмп на власт и евентуалното начало на труден процес на деескализация на напрежението. От редица страни се чуват опасения, че нормализирането на отношенията между САЩ и Русия ще доведе до ново разделение на сфери на влияние на континента и „Ялта-2”. Едва ли обаче има логичен аргумент защо намаляването на напрежението в Европа би било опасно за сигурността на Европа. Историята е показала, че с Русия е по-добре да се преговаря, отколкото да се воюва. А за да се избегне „Ялта-2”, може да следва да се работи за „Хелзинки-2”, с процес на политически диалог, който да установи европейските политически баланси в рамките на глобализиращия се свят. В крайна сметка не Студената война и надпреварата във въоръжаването, а разведряването доведе до разпадането на Варшавския договор и на СССР. На Балканите специално въпросът не е в „много Русия“, а в „малкото Европа“. През вековете Русия винаги е била фактор в региона, но през последните десетилетия тя не е алтернатива за нито една от балканските държави, защото всички те ясно са изразили своите евроатлантически амбиции и принадлежност. Русия придобива определена вторична, изкуствена алтернативност в контекста на конфронтацията с нея.
– А какво значение придобива Китай за света?
– Китай вече се утвърди в глобалната икономика като водещ играч. Икономическата тежест все повече се измества към Азия за сметка на Европа. Следващите стъпки са в полето на политиката и сигурността, където Пекин ще търси нарастващо влияние. Това очевидно ще доведе до преконфигуриране на силовите полета в света. Като от най-голямо значение тук ще бъдат напреженията по линията Пекин-Вашингтон. Пряко отношение към това има и въпросът как САЩ ще менажират прехода си от самотен полюс към един, но не единствен, от основните световни фактори. Което неминуемо ще бъде съпроводено с разделяне с част от влиянието, ресурсите и възможностите. Неслучайно кандидат-презитентите говореха за възвръщане на американското лидерство. Клинтън го виждаше чрез преутвърждаване навън, а Тръмп-чрез консолидация и растеж вътре. Но един многополюсен свят предполага формирането и на нови баланси. Обама пръв осъзна проблема, формулира го, но не намери решението му.
Докато светът като цяло не намери своите нови баланси – и политически, и социални, то развитието му ще бъде съпроводено с поредица от трусове и колизии, а средата за сигурност ще бъде крайно нестабилна.
