Българи довеждат свободата през Балкана

София трябва да се превърне във втори Плевен. Изходът на войната ще се реши там. Ако задържим руснаците при Плевен и при София, те няма да могат да проведат зимна кампания. А дойде ли време те да опитат пролетно настъпление, нашите войски ще са усилени и прегрупирани. Руснаците ще са изтощени от зимното лагеруване, ще привършат припасите, ще се изтощят в безуспешни атаки срещу силно укрепени крепости. Тогава ще им дадем решителни сражения, за да ги изтласкаме отново отвъд Дунава!

Такава постановка е заложена в секретна телеграма на Сераскерата (Военното министерство на Османската империя) до комендата на София Джани бей. Заповядва се да се започне незабавно усилено урепване на табиите (защитните валове около града), като се изградят пехотни и артилерийски отбранителни позиции по примера на Осман паша в Плевен. Цялото българско население е изкарано в късната есен на 1877 г. да работи ангария на табиите. Българите се досещат, че се готви нещо голямо, но не могат да разберат какво е то.
В същото време друга, още по-секретна телеграма, заповядва на Сюлейман паша да се насочи с многохилядна армия към София и да се укрепи там. Военните складове на града вече са претъпкани с храни за войската и най-вече с боеприпаси за дълга отбрана.
Сюлейман търси реванш
след позора през август на Шипка. Амбицията на Сюлейман е повишена и от предизвикателството да се изправи директно срещу дръзкия, а според него – наглия Гурко. Руският генерал отново е трън в очите на турското командване, защото пак напира през Стара планина, този път през западните й склонове и пътят му води към София.
На 10 декември пада Плевен. Осман паша е пленен след неуспешния опит за пробив, който прави, за да не изгине армията му от глад и болести в обсадения град. В същото време Гурко възкачва северните склонове на Балкана и превзема Етрополе. Единственото спасение за Османската империя е София, колкото може по-скоро да бъде превърната в 
непревземаем бастион
Спре ли Гурко, дори в Етрополе, но от северната страна на Стара планина, през пролетта ще бъде посрещнат от пресни разгромителни османски сили. А да се премине Балкана през лютата зима, когато дори широките пътища са затрупани от снят и трудно проходими, е немислимо, не само според Сераскерата, но и според британските му съветници. 
И всичко е щяло да стане така, ако съдбата не се намесва в хода на войната и решава бъдещето на България. В едно историко-художествено изследване на Стефан Дичев, безспорен познавач на родната история от този период, съдбата на София, на войната и на България е решена от трима българи. В „Пътят към София“ това са тримата братя Будинови. Най-големият Климент е лекар, мобилизиран в турска военна болница. Поради връзките си с висопоставени офицери той узнава голямата тайна за предстоящото идване на Сюлейман. Най-малкият, Андреа, учител в местното училище, получава потвърждение на тази усърдно крита тайна, чрез познанството си от детинство с българката Неда, тогава годеница на френския консул Леандър льо Ге. Решението им е да преминат Балкана и да занесат вестта на руснаците, за да вземат те спешни мерки,  преди

 крепостта да затвори непристъпно табиите си
Ролята на средния брат Коста е, че познава планинските пътеки. Той поема като водач на брат си Климент и след много премеждия го превежда през чукарите до руския лагер. Първоначално и двамата ги грози заплаха от разстрел, защото ги арестуват като турски шпиони. Климент, за маскировка, докато се измъкнат от турските постове, е с османска военна униформа. Още повече, че говорят за някакви невероятни приготовления в София, които не са известни на руското разузнаване на полковник Артамонов. Когато все пак получават доверие, възниква въпросът как огромната войска да премине Балкана така, че да се спусне с изненада в Софийското поле. Знае се, че Арабаконашкият проход е заварден от турски преградни части. Изходът се явява пътеката, по която двамата са дошли на идване. Инженерните специалисти я проверяват и преценяват, че макар и изключително рисково, отрядът на Гурко може да премине през нея и да слезе пред София направо при Горни Богров. Доколкото е възможно в онези тежки зимни условия, пътеката е укрепена. Започва легендарният поход на генерал Гурко през преспите, върховете и урвите на зимния Балкан. Рискът е бил огромен. Отрядът се спуска при Горни Богров в боеготов състав. Пред него е София.
Сюлейман все още не е сформирал своята прочута армия и в града има гарнизон, който не може да противостои на руските сили. Тогава под нечий отчаян фес се ражда зловещото решение, след като София не може да бъде запазена от турците, да не бъде дадена и на руснаците. Още повече – с огромните количества оръжие и боеприпаси в складовете, които така и остават неизползвани. Решението е взето – 
градът да бъде опожарен

без пощада за блокираните в него гяури. Турското население вече се евакуира на юг. Пожарът ще взриви снарядите и патроните в складовете и на мястото на София ще остане само пепелище. Всичко това е докладвано в Сераскерата, откъдето се получава не само съгласие, но и указания за подробното изпълнение на плана. С една изрична заповед – от предвидения за гибел град да бъдат изведени всички чужденци и на първо място консулите на европейските страни. Разклатената империя не иска нови тежки проблеми с Великите сили и с другите европейци. А те са неизбежни, ако във взривовете и пожарите бъдат погубени европейски дипломати. Консулите, макар и не особено дипломатично, са призовани веднага да напуснат града със семействата си. Гурко е на ден път от обреченя град, защото напредва със сражения. И тогава двама достойни мъже, останали завинаги в българската история, категорично отказват да напуснат София. Това са консулите на Франция Леандър льо Ге, когото българите наричат просто Леге и на Италия Виторио Позитано. Подкрепя ги и консулът на Австро-Унгария Валдхарт. Джани бей докладва в Истанбул. От Високата порта търсят намесата на посланиците на Франция, Италия и Австро-Унгария. Въпреки телеграфическите разпореждания на шефовете си консулите не напускат своите представителства в София. Комендантът няма изход. София не може да бъде взривена. Отвързани са юздите на тълпи башибозуци, които се нахвърлят на грабежи, насилие и пожари в крайните квартали, но като цяло градът е спасен. Когато в утрото на 4 януари 1878 г. генерал Гурко влиза в него начело на отряда си турските войски се изнасят на юг с надеждата за последна опора в Пловдив. Пред очите на руснаците, наред със сълзите на радост, блестят и сълзи на болка – на мегдана до банята се издигат бесилки, на които висят последните жертви на робството.

С освободителния отряд в дома се прибира и д-р Климент Будинов. Заедно с радостта, близките му с тревога очакват завръщането на брат му Коста, останал нейде назад в колоната. Не го дочакват. Единият от вестителите от къде да мине освободителния поход на Гурко е останал завинаги сред ледените преспи на Балкана.