– Г-н Даниел, какъв сблъсък търсихте с излагане на картини от два века и две времена?
– Това е и самоирония за собственото ми безсмъртие – от век на век… А сериозно – любопитно е да се видят едно до друго платна, които съм рисувал в различни времена и в различни състояния. Надявам се да съм бил адекватен на времето – и тогава, и сега. Което означава, че те имат и някакъв, макар и тесен документален характер -ако не за времената, то поне за мен самия в тях. Важно ми се струва да си даваме сметка, че е имало и преди, че ще има и после, освен сега. И да си спомняме откъде идваме, за да си представяме накъде отиваме.
– И като сравнихте времената през картините …
– Неприкрито ме питате за онова преди десети ноември ли? Наистина става дума за неща, които тогава са ни липсвали и сме жадували за тях. Които после получихме и се оказаха недостатъчни. Дали този процес може да бъде дирижиран или до голяма степен се случва? И съпоставих нови със стари картини, та да разбера има ли тенденция.
– След книгата ви „Неща, места и хора“ имате ли подозрения за това къде отиде патосът на промените?
– Зависи кое наричаме обществена енергия. Има огромна енергия, но на коя част от обществото е и какви са нуждите му? А те винаги са популистки – искат бърз ефект за конкретни проблеми. Но има и обществени нужди за промени по-скрити, но мощни исторически, които дано се случват не само по света. За да задълбочим размишленията върху произхода на нещастията, върху цялата структура на света. Ако не разплетем тези възли, може да отидем в кризисните точки на 1914-а или 1939-а г. В такива времена се решава, че няма оправия и затова – да си ударим по два шамара, за да стане ясно… Но ще е унищожително.
– В перманентната хибридна война какво е значението кои са говорителите на обществото?
– Не се занимавам толкова фамилиарно с политика. Но навлизаме в рисков период и огромното население на Земята и моделът, който Западът се опитва да наложи на света като демокрация, абсурдизира нещата. Защото означава право на мнение и позиция на всеки. В същото време големи общности и популации не могат да се държат организирано в условията на тази, уж, демокрация. Това многолюдно общество с разнопосочни интереси се пука по шевовете, ако не бъде организирано и компактно. Което вече означава тоталитаризъм и абсурдът е, че демокрацията е белег на пълен упадък, а знак за възход би станала тоталитарна система… Което виждаме в Китай. Днес наблюдаваме желанието на т.нар. народни маси такъв вид диктатура, единоначалие, авторитарна структура да се осъществи. Защото Путин не седи напук на тези маси в Русия и Тръмп не се е самоизбрал. Явно върви сериозна ревизия на начините на управление на този свят. А смисълът на човешкия ни поход към бъдещето е във въпроса, накъде сме се запътили. И закъде сме се забързали, защото в рамките на живота ни се случиха всички възможни събития в човешката история. Не можеш нито да осмислиш какво става, нито да си създадеш позиция и от нея да изградиш живот.
– Режисьорът Леон Даниел, вашият баща, казваше, че изкуството трябва да генерира смисъл.
– Човекът е едно, човечеството – друго. Човекът е смъртен, обществото е безсмъртно. И имат абсолютно противоположни нужди. Всички велики трагедии от древността досега са трагически сблъсък между нуждите на личността и нуждите на обществото. А в момента политиката се води, уж, в името на обществени интереси, които се бъркат с интересите на отделната личност. И опитът на съвременното изкуство да раздробява тълпата на отделни индивидуалности е благородно усилие. Сега всичко се атомизира и самотата нараства пропорционално на броя на хората около теб. Изкуството поема ролята да е късата дистанция и партньор в самотата и в самоанализа на човека в отговор на въпросите. Защото няма време да се изчака края на това бурно време…Но интелигенцията и да опитва да дава отговори, никой вече не я слуша, понятието се е разводнило-размишляващият и образованият вече по някакъв начин е човек на духа. Дошло е може би времето на много самоотвержени личности сред тази прослойка. Като в античните времена сме: само един човек през девет планини в десетата знае какво да се прави, ако ни нападнат зверове… Има нещо почти мистично в това, но се търсят хора с мисия.
