Флагманът на непримиримостта
Ани Илков на 60 години. Невероятно е като шок от нокаут. Помня го от соца – нашето познанство не започна по най-добрия начин. Бях почти изхвърлен като защитник на марксизма на една от сбирките в дома му, където се събираха негови приятели и съмишленици. Оттогава жена ми се зарече да не ходи никъде с мен на литературни събирания. Въпреки моята увереност тогава, промяната на времето беше с Ани. Разбрах го по-късно – появата на „Изворът на грознохубавите“ беше ядрен удар върху езика. Беше изкормил сладникавия поетски монологизъм, доминиращ на стихотворния пазар – в езиковото му пространство се сблъскваха високо и ниско, естетично и грозно, беше събрал цялата мешавица от противоречия, които движат живота. И разговорната стихия, сленга, пародията, пастишът, гротеската с контрасти – все взривни материали, с които героическите клишета бяха разпердушинени. Овладяната му ярост изпотроши непоправимо „високите“ образци от границата на 90-те. Именно този карнавален привкус, че всяко преобръщане е възможно, роди по-късно ядрото млади последователи в „Литературен вестник“, които наложиха посмодернът като литературна естетика у нас.
Бунтът на Ани клокочеше още в предишните му книги – „Любов към природата“ (1989; 2004), „Поля и мостове (1990), „Любовници“ (1991), – знакови книги със своята метафорика, която го поставя редом с Георги Рупчев, Борис Христов, но и недалеч от предтечите на промяната като Николай Кънчев и Константин Павлов. По-късно се появиха -„Етимологики“ (1996), „Зверовете на Август“ (1999), „Мала АзиЯ на душата“ (2004). Не съм критически изследовател, за да режа и анализирам. Знам, че Ани беше в оня малоброен авангард, който смени не само политическата епоха, беше един от създателите на поетиката, променила духа, нагласите и езика на обществения дебат през годините. Подаде ръка на младите не само тогава – в началото на 90-те, но и сега – негово дело са поредиците „Нова проза“ и „Нова поезия“ в издателството на СУ, където бяха наложени и десетки от най-новите литературни имена. Той е и в центъра на наскоро разгорилия се дебат за търсене на нови посоки към аудиторията и младите автори на ЛВ. Преподавател и революционер, визионер и с ясната амбиция да концептуализира, Ани Илков е от незаобиколимите фигури на съвременната българска литература. Различно социален от изговорените манифести, особено интересно ми се струва противодействието му на постмодерната практика чрез търсене на допирателни с научното познание и философската проблематика на природно първичния човек. Ерудит безспорно, той остава една от невралгичните точки, които днес събират напреженията в обществената конструкция на съвременността – посланията му ту болезнено избликват като диагноза на непостигнатото, ту търсят антиутопичното в едно очевидно несъвпадащо с максимализма му бъдеще.
Последните му книги – „Събрано“ (2011). „Подготовка за напускане на сърцето“ (2015) г., „Похищението на България. Политически памфлети (2002 – 2009)“ са още един щрих в политико-социалната му непримиримост, с която остава флагман на немногоброен отряд, който си проправя път из дискусионните дебри на днешната (Слава Богу!) непримиримо конфликтна литературна среда. А това е обещание да няма застой и приятелско успиване в търсене на дефицитите на литературната ни територия и спасителен брод от естетическия качамак. Отново ще цитирам един от текстовете в „Похищението на България“: 
„Откакто свят светува, властта сочи себе си за произлизаща от свещени източници. Това обаче никак не е вярно. Властта може да бъде не по-малко варварска от безвластието. И когато това се случи, никаква дисциплина, ред и „деполитизация“ не могат да отменят, нито да абортират бременността на времето и онова, което ще се роди от него… И то ще бъде татуирано върху челото на тая окаяна страна.“
„С времето… ще възникне и една Общоевропейска партия на бедните, която няма да е парламентарна и чиято основна задача би била: ако смъртният час на света дойде по изчисления или внезапно, то по никакъв начин да не се позволи на богатите да се измъкнат, а като единно човечество и по братски, хванати ръка за ръка, заедно да напуснем и да спрем светлината.”
