На 12 септември 1957 г. в СССР кап. Георги Разсолков става първият българин, който преминава скоростта на звука. Прави го с МиГ-19. На 26 септември 2017 г. 88-годишният о.з. полк. Георги Разсолков посреща екипа на в.„Българска армия“ и ВТК в родната си Белица, където живеят със съпругата си Анастасия Разсолкова. Тя пък е първата жена пилот в БГА „Балкан“. Чака ни пред паметника на Героите на Белица – зверски убитите невръстни деца Васил и Сава Кокарешкови. В училището те седели на един чин пред него. Бившият пилот кара старата си жълта жигула като изтребител, едва успяваме да го догоним по стръмните улички на родопското градче. Със съпругата си живеят в стара спретната родова къща. Поддържат я сами, по-скоро само той, защото жена му не е добре здравословно. Анастасия също е една истинска легенда. Била е първи пилот на Ил-18. Летяла на всякакви транспортни, селскостопански и пътнически самолети. Изключителна красавица. Веднъж един арабин, когато кацнали в София, отишъл възмутен и се оплакал на началника на полетите: „Една ваша стюардеса влезе в кабината за управление на самолета и не излезе оттам до края на полета!” Това не е стюардеса, това е командирът на полета, отговорил му гордо той, а арабинът щял да припадне от изумление. След като се пенсионира, Анастасия става планински водач и две десетилетия води групи планинари. Двамата са щастливо семейство вече 62 години. Една наистина свръхзвукова любов. „Няма бъдеще, но има настояще и страхотни спомени. Ама хубав е белият свят, хубав е, каквото и да е сега“, казва бай Георги, преди да започне разговорът ни.
Има ли гръм
Съветският съюз, тренировките на МиГ-19. Беше 11-о упражнение. Много важно. При него трябва да се произведе ефектът „гръм” при преминаване на звуковата бариера. Летелите преди нас го изпълниха, но не се чу гръм. Аз излитам, времето до 3000 м беше облачно. Трябва да го изпълня под облаците. На 10 000 м още не ни разрешават да летим. Излитам, набирам скорост, но виждам, че моята зона две трети е заета. Минавам скоростта на звука, направи ми впечатление, че когато мине границата, самолетът отпуска нос, замира замалко и после се изправя. Но още не съм изпълнил упражнението. В същото време чувам в слушалките: „45-и, нарушавате зоната!“ Горе всичко е въздушни трасета, които строго трябва да се спазват. Обърнах самолета и тръгнах към летището. Минах под облаците, приземих самолета и тръгвам към инструкторите. Първата му дума беше – нямаш си на представа какъв гръм! Страшен гръм! Оказа се, че бил единственият! Аз знаех обаче, че съм нарушил височината и очаквам да ме накажат. А той ме тупа по рамото: „Ну маладец!” През 1968 г. имаше голямо учение, аз бях командир на полка в Граф Игнатиево. След като завърши учението, ръководството реши бойни части да минат на парад. Сценарият беше такъв – когато първият батальон мине пред трибуната, 7 вертолета носят знамената на Варшавския договор. Правим тренировки в Узунджово, обаче гръмовете 6, 8, даже. Често ставаше двоен гръм. С ген. Симеонов сме на една вълна, кара се, сърди се. Дойде генералната репетиция и аз казвам на инженера на полка, утре аз ще летя като водач на групата, след мен Георги Петров Антов. Отварям скоба – има изчисления на 5 хил. м каква скорост трябва да има, за да се получи гръм. И му казвам, остави изчисленията, следвай ме и ще видиш как трябва да го направим. Излитаме, набираме 9000 м и пикираме над Узунджово, все едно че е Пловдив, трибуната. И се започва: пикирам аз – гръм, пикира той – гръм. Слизам долу и казвам на групата: оставяте изчисленията – ето така ще правите. На генералната репетиция – 7 гръма, отлично. На самия парад – също. После на коктейла в „Тримонциум“ първият секретар на Пловдив ме пита – тия, дето правеха гръмовете, съветски летци ли бяха? Не, отвръщам му, аз ги командвах.
– Роден сте в Родопите, в бедно семейство. Как така решихте да станете пилот? В Белица виждали ли бяхте самолет?
– Детска мечта. В Белица идваше един полковник Пейчев, офицер, летец. Съпругата му беше от Белица и той идваше често тука за лятната си отпуска. Понякога идваше със самолета си – „Синигер”. И аз гледах с ококорени очи как лети самолетът, минава ниско, вижда се пилотът, с шлем, с очила. Често пускаше от самолета писмо на Вельовите ливади. И ние, децата, бягаме да вземем писмото да го носим на съпругата му. Тогава си казах – искам да бъда такъв като полковник Пейчев. Като завърших гимназия през 1947 г., отидох в Разлог и питах тук-там как се става летец – никой не знаеше. И се върнах на село. Следващата година ни събраха в Белица по-будните момчета, може да се каже – по класов признак. Извикаха ни във военното окръжие в Разлог – там седи един поручик с авиационна униформа. И той директно ме пита – искаш ли да станеш летец? Разбира се, че искам! Мога да призная сега, че докато вървях до Разлог, през цялото време си казвах – викат ме за летец. Честно! Никой нищо не ми беше казвал, а отивам и срещам поручик Младенов! Той ме записа и прати на сериозни медицински прегледи. Минах през тях, после препитване за обща култура. Това беше 1948 г., 25 февруари. Приеха ме във военизирания авиополк в Граф Игнатиево. Там летяхме на „Синигер” около 30 часа. И есента заминахме за Долна Митрополия, ВВУ „Георги Бенковски”, станахме вече курсанти. 1951 г. завърших. Междувременно няколко от нашите курсанти и някои вече бивши ни пратиха в школа за летци на изтребители в Поликраище. И оттам в бойните части – аз в 19-и полк в Граф Игнатиево. Есента на 1953 г. бях назначен за командир на Трета ескадрила.
– Как станахте част от екипа, който трябваше да атакува свръхзвуковата бариера?
– През 1955 г. от ескадрилата изпратиха една група да премине подготовка в Съветския съюз за нов тип изтребител – многоцелеви. Самолет, който може да прихваща, да обстрелва противника, да бомбардира. Той може да атакува нарушител и нощем, и в мъгла – това беше МиГ-17. 11 месеца ни подготвяха. Върнахме се и направихме първата модерна ескадрила, на която аз станах командир. Същата година четирима пилоти пак ни командироваха в Съветския съюз: аз старши на групата, Георги Петров Антов, Илия Йорданов Еленски и Рашо Генчев Колев – и тримата са покойници. Ще се обучаваме за пилоти на първия свръхзвуков изтребител в Съветския съюз – МиГ-19. Изучихме теорията му още в България и когато пристигнахме, ни поискаха летателните книжки. Интересното беше, че същите летци, които се обучавахме на МиГ-17, сега се видяхме отново – бяхме от целия соцлагер. И на всички – поляци, чехи, германци и т.н. писаха отличен, а на нас най-слаби оценки, защото сме имали най-малък нальот. Маршал Савицки пита: Защо!? Ние отговаряме, че всеки пилот иска да лети, но не зависи от нас. Не е вярно, отвръща той, не сте настоявали достатъчно. „Садись!“. И случаят приключва. Започнаха обаче практическите упражнения. Задачата бе „Закрита кабина”, инструкторът зад теб, той те наблюдава. Примерно, за да изпълниш един завой на 360 градуса с 65 градуса наклон и на скорост 450 км на височина примерно 6000 м, отклонението по височина трябва да бъде плюс-минус 30 м и отклонение по скорост плюс-минус 10 км. Това е за отличен. Ние обаче не допуснахме и това отклонение. Т.е. изпълняваме задачата така, че „уредите са заспали”. Слизаме долу, инструкторите нещо си шептят и сочат нас, българите. Аз отивам при моя инструктор капитан Ткаченко и питам, таварищ капитан, пак ли нещо сбъркахме? Той ми казва, виж, ще ти кажа, ама да не навирите носове. Вие на книга сте на зле, а летите без никакви отклонения. На немци, на чехи, на другите не мога да им пиша даже добър, всичко имат, нальот голям, а летят като…
– Г-н полковник, сега се води голям спор във военните среди, а и сред политиците какви самолети да бъдат закупени за българската авиация. Какво е вашето мнение?
– Като специалист мога да кажа, че самолети втора употреба не трябва да се купуват. Може да са хубави, да са на въоръжение, но те имат нужда от много прегледи, от много резервни части и излизат по-скъпо от новите. Затова втора употреба не трябва да се купува независимо какви са самолетите. Трябва да се купи нов. Моето лично мнение е, че трябва да се вземе „Грипен”.
Война в мирно време
Трета ескадрила в Граф Игнатиево води истинска война в мирно време. Давахме шест месеца нощни дежурства – от март до октомври. Трябваше да прехванем нарушител, който непрекъснато навлизаше в наша територия. Тогава самолети на НАТО непрекъснато навлизаха в наша територия, докато ние не сме нарушавали даже 30-километровата междинна зона. Но конкретно за случая – март 1954 г. вражески самолет започна да влита нощем, на пределно малка височина – 300 км максимална и стотина минимална. И влизаше винаги на 200 м височина, на която нямаше никаква възможност да го засечем нощем, нямахме такива уреди. Ген. Симеонов, командирът на дивизията, заповяда: Цялата ескадрила за започне да дежури нощем – на Графа и на Узунджово. Въртяхме на двете места. Едни горе, други в бойна готовност на земята, всяка нощ! И така 6 месеца – извън всякакви норми и регламенти, без почивка, никой не те пита дали си успял да си починеш преди поредното нощно дежурство. Този самолет, заради който дежурехме, влиташе от Гърция по три направления – най-често от Кулата по Струма, София, Подбалкана, Казанлък, Харманли, Хасково, и се прибираше, летейки все на 200 м. Заграждахме небето в радиус по на 40 км на шест зони и дебнехме, но беше невъзможно да го засечем. По шума разбирахме, че е влетял, и ни вдигаха по тревога. Но няма радиолокация, няма покритие, няма насочване. Единственият шанс е да го видим, но как да стане това нощем? А и той не влизаше в зоните, където го дебнехме, сякаш знаеше къде сме. Непрекъснато ни разиграваше и си пускаше позивите срещу правителството. Всяка сутрин се прибираме не спали, викат ни във Военно контраразузнаване и крещят „Пак ли го изпуснахте!“ Ние виновно навеждаме глави. И така 6 месеца. Веднъж ми хрумна нещо и казвам на моя съвипускник: „Като чуеш, че сме на една височина – пусни фара! Той вика добре. Другия път излитаме, когато от командния пункт ни казаха, че ни виждат заедно, той пусна фара и видях на 300–4090 м нещо съмнително и веднага командвам: „Виждам целта!“ От пункта отвръщат: „Браво, шест за този маньовър!“ Така дойде 8 септември. Тогава нарушителят влезе в направление Доспат–Пазарджик. Аз съм във въздуха, старши лейтент Рашо Генчев от Панагюрище също – той на изток от зоната, аз на запад. Летим, дебнем, нищо. Врагът лети по Марица и стига северно от Харманли. Минава през зоната, пак не го виждат. Отива на следващата зона, където дежурен е ст. лейтенант Еленски, над Любимец. Там бяха пък решили нещо друго уникално. На земята са двама дежурни войници, които са длъжни, като чуят шум на самолет, да стрелят със сигнални пистолети. Имаха цяла торба ракети. Към десет вечерта Еленски е над Любимец и вижда жълто сигналче и забелязва силуета на противника – съвсем близо. Нарежда се зад него, обаче на онзи максималната скорост е 300, а на нашия минимална 300 – под нея самолетът пада като круша. Той пуска клапи като за кацане, за да убие скоростта, пуска и колесника. Двата самолета се намират точно над зенитна батарея, която също е вдигната по тревога, и като виждат обозначилия се противник, пускат барабанен огън. Еленски също успява да стреля по него с двете оръдия, без третото. Когато вижда обаче снарядите отдолу, излиза от полезрението им.
В това време ген. Симеонов е в Доброславци, готви се въздушният парад за 9 септември. На 10-и Еленски беше извикан в Узунджово. Цял ден стояхме прави и отговаряхме на един-единствен въпрос: „Защо?“ Защо не го свали? Защо не отиде на таран? Защо не стреля с третото оръдие? Миг-15 има три, третото е голямото. Но как ще направиш таран на 200 м? Минимумът за МиГ-15 беше 300 м, за да се отвори парашутът. Освободи ни накрая и ние чакаме наказанието си. След една седмица обаче разузнаването донася – самолетът е унищожен, паднал е и изгорял на 3 км от границата в Гърция. Повече самолет не наруши въздушното ни пространство.
Щом я видях, си казах: Тя е
През 1953 г. казвам на майтап на двамата ни офицери от ВКР – а бе, що не ме запознаете с една хубава девойка, нали сте разузнавачи. Ние тука сме спънати като коне. Единият, беше грък, казва – аз ще те запозная! Ескадрилата ходеше на почивка в Кранево. ВКР-то вече ми беше дал адреса и казва – отиваш там и питаш за еди-коя си, да не споменавам имена. Отивам, беше в рибарското селище. Бащата ме оглежда и казва, сега ще дойде. Тя идва, виждам я и й казвам – много поздрави от Сократ Тенев. И си тръгнах, не ми хареса. Връщам се аз и другото ВКР ми казва – сега аз ще те запозная с една девойка. И ми казва – иди в Аероклуба, там има снимки, ще я видиш. Няма да ти казвам коя е, ще я познаеш. Отивам, виждам снимките и веднага я видях – облечена в униформа, рапортува на инструктора си. На 24 юли 1954 имаше мероприятия в ДНА – Пловдив. Мои приятели взели 5 билета за кино, но един билет останал свободен. И бъдещият ми кум ме видя пред ДНА и ме замъкна на кино. Там я видях. И дотук. Край. Оттогава сме неразделни. 62 години. Там се запознахме, любов от пръв поглед. Още на 1 януари се оженихме. Беше невероятна хубавица. Като тръгваше на работа, свежа, красива, в униформа, прозорците на двата ни блока се отваряха и я изпращаха мъжките погледи. А пък в БГА „Балкан“ не я заглеждаха само мъжете, но и жените – завистливо. А това е голям показател.
Аз имам голям грях към Сийчето. Тя мечтаеше да лети на какъвто и да е самолет, но да лети. Дори в селската авиация. Тя завърши 1954 г., можеше още тогава да започне професионална работа. Но клубовете обучават летци, готвят летци, а не могат да им дадат една хубава диплома, да се знае, че е правоспособен. Няма –завършила и толкоз. Никакво удостоверение. Така беше тогава. Но и аз съм виновен – тя тича по министерства, обикаля, моли се. А трябваше да ида аз в селската авиация, зам.-командирът Младенов беше приятел. Ако бях отишъл при него, веднага щеше да я назначи. Ама не отдидох. После пак започна там, но чак след 13 години. А е страхотен пилот. Желязна, беше по-добра от много мъже пилоти. Така стигна заслужено до първи пилот на Ил-178. Тя има таланта на летец, беше й даденост от господ.
