„Една многочислена делегация се бе отправила още от август за Париж, за да защити правата на българския народ пред мирната конференция. Илюзията, че тая делегация, съставена от политици, историци, географи, етнографи, правници, икономисти и пр., ще може да упражни полезно за България въздействие бе всеобща. Българската политическа мисъл все още продължаваше да страда от наивния романтизъм, който й позволяваше да вярва, че в Париж ще се пледира не пред победителя, а пред справедливи съдии.”
Така хронистът на миналия век Димо Казасов описва в книгата си „Видяно и преживяно” (Издание на НС на ОФ, 1969 г.) подготовката на България за защита на националните интереси при обсъждането на Ньойския договор. Но явно прословутата култура, свободомислие и толерантност на французите, гордеещи се с превземането на Бастилията навремето, се оказват само плакатни щрихи, зад които прозира безмилостното лице на победителя диктатор. Така ги описва и Г. П. Стаматов в разказа си „Марсилезата”.
Британците, които според някои легенди изпратили укорително писмо до българското командване след гибелта на подпоручик Димчо Дебелянов от шотландски куршум, че не пазим талантите си и които по-късно поканили генерал Владимир Вазов в Лондон като уважаван и достоен противник, също са безмилостни при преговорите в Париж. И те, както и французите не чуват единствения разумен глас на американската делегация, че договорите спрямо победените, в стил „изобретението на д-р Гильотен” няма да умиротворят Европа, а ще доведат до нова световна война. Големите в Съглашението всъщност вършат „кървавата” работа на балканските ни съседи, които имат безмерни претенции. Единствената утеха, споделена от Буров на Чапрашиков след Солунското примирие от 1918 г., е, че в България няма да бъдат допуснати гръцки, румънски и сръбски войски, защото с ужас се предполага какво би настъпило поне в първите дни на окупацията. Първите мъже на България се утешават, че „поне ще ни окупират цивилизовани люде”. Колко това се сбъдва – се вижда, когато влизат… сенегалците на генерал Кретиен.
Според очевидци навремето колониалните войски са вкарани в страната ни като форма на своеобразно унизително отмъщение за героичния дух на българската войска, сломила стотици съглашенски полкове и дивизии. Като крайна форма на обида – по тротоарите на столицата имали право да ходят само съюзнически военни, най-вече – сенегалци, на българите били отредени улиците – за да са на по-ниско равнище.
След отказа на министър-председателя Теодор Теодоров да подпише диктата, той подава оставка. Заменилият го на поста земеделски лидер Александър Стамболийски вече няма полезен ход. Заплахата е, че ако диктуваният от победителите договор не бъде приет, окупацията ще продължи без краен срок, а „присъстващите” у нас французи ще бъдат заменени с гръцки и сръбски полкове. В Ньой никой от победителите дори не пожелава да изслуша историците, етнографите и всички други специалисти, които се надяват да запазят целостта на земите с българско население. На 27 ноември 1919 г. диктаторите подписват „със затворени очи и запушени уши” Ньойския договор, поставил черен креп върху лицето на България. След героични битки и победи, след мъки и страдания – откъснати живи български територии, огромни репарации, почти ликвидирана армия.
Димо Казасов делово, но с мъка пише: „България по силата на Ньойския договор отстъпи на Сърбия пет ивици земя – при Кула, Цариброд, Трън, Босилеград и Струмица, възлизаща на 2 430 кв. км с 91 888 жители. На съглашенските сили бяха отстъпени Южна Тракия от устието на Места до устието на Марица заедно с Одрин – общо 8 423 кв. км с 230 000 население. Очакванията за връщането на загубената през Междусъюзническата война Южна Добруджа не се оправдаха. Макар и в примирието да беше изрично посочено, че Добруджа остава в пределите на България, тя бе дадена на Румъния.”
Така „слепите и глухите” победители от Съглашението раздават български земи и население на балканските ни съседи. Като в същото време изпълняват стриктно само диктаторските спрямо България клаузи
но нито едно свое задължение по договора. Както пише Казасов: „Чл. 48, който никога не беше изпълнен, що се отнася до задълженията на победителите към България, гласеше: България се отказва в полза на главните съюзни сили от всички свои права и титривърху териториите на Тракия, които принадлежат на българската монархия и които, намирайки се отвъд новите граници на България, както те са описани в чл. 27-30, част II, сега не са дадени никому. Главните съюзни и сдружени сили се задължават да се гарантира свободата на икономическите излази на България на Егейско море. Условията на тая гаранция ще бъдат определени допълнително”.
Допълнително, което се оказва никога…
Фото: Изгубената България
В Париж сръбската делегация обнародва меморандум, с който иска поправка на границата с България, която предвижда към Кралство Сърбия да бъдат присъединени Видин, Белоградчик, Цариброд, Трън, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич – не само от „стратегически“, но и от „национални“ съображения.
Представителите на САЩ се противопоставят на такова отмъстително отношение към победените. Президентът Удроу Уилсън настоява да се зачита прогласеният от него принцип за етническо самоопределение на териториите при следвоенното устройство, дори българска граница по линията Мидия–Родосто твърдо е подкрепена от САЩ, но Франция и Великобритания отхвърлят разумния подход на САЩ. В отговор на това президентът напуска конференцията и оставя само някои свои служители да участват в нея.
Репарациите, които България трябва да изплати на съюзниците според Ньойския договор, са в размер на 2,25 млрд. златни франка.Те трябва да се изплащат на шестмесечни вноски на Репарационната комисия, създадена с Версайския договор, която от своя страна ги преразпределя между съюзниците.Първото плащане трябва да бъде направено на 1 юли 1920 г., а последното – на 1 януари 1958 г. Как ли победителите в Първата световна война не са чули гласа на американския президент Уилсън, че безскрупулната им алчност ще доведе до нова световна война и са си представяли, че до 1958 г. ще получават рента от репарации!
Съседите продължават не само с териториалните си, но и с репарационните претенции, като искат непосредствено плащане в стоки. Така е определено България да предостави на Сърбия, Гърция и Румъния 125 бика, 13 500 млечни крави, 12 500 коня, 9200 вола, 33 000 овце, та дори – 2500 мулета! Как ли комшиите не са се сетили да поискат и магарета, прасета, кокошки и пилета! Обединената Сръбско-хърватско-словенска държава държи да получи и 50 000 т въглища в продължение на 5 години!
