Преди седмица беше премиерата в книжарница „Гринуич” (бул. „Витоша” 37) на новия сборник с разкази от Кристин Димитрова „Като пристигнеш, обади се” (издателство „Обсидиан”). Инициатори бяха екипът на сайта „Аз чета” – водещият Александър Кръстев, Габриела Кожухарова и Милена Ташева.
– Каква е логиката за подреждане на разказите?
– Исках да са къси, дълги, смешни, страшни, тъжни, весели, за деца, за старци. Имам някои рими между разказите, някои аналогии, които внимавах да са раздалечени една от друга, за да се свържат в ума на човека едва след като прочете докрай книгата.
– С какво третият ти сборник е по-различен от първите два?
– Досегашните ми разкази са били щастливи в своята локалност. Най-лесно ми е да описвам живота около себе си. И макар това, което пиша, да е измислено, кубчетата, с които го изграждам, са части от близката ми действителност. Разказите в новия ми сборник обаче са по един или друг начин свързани с пътуване, независимо че то никъде да не е в центъра на сюжета. Липсващи бащи, приятелки от чужбина, работа извън страната, завръщане отдалеч, бягството като изход. Самата ни вътрешна география се е разпаднала на парчета и те се отдалечават едно от друго.
Навлизаме не просто в ново време, а в ново пространство. Не че някой може да отиде на екскурзия в чужбина и да се върне, не това имам предвид, а новото ни усещане колко надалеч можем да живеем един от друг. То обхваща различни места по света и вече сме разпилени. Заглавието ми е свързано и с онова последно пътуване, от което не ни е ясно как ще се обадим, за да съобщим, че сме пристигнали.
– В какъв свят живеем?
– Живеем сред два информационни слоя, които постоянно присъстват в живота ни, но спокойно могат да нямат и никаква връзка с него. Единият е политиката. Някъде някакви големи хора правят нещо над главите ни. Новините постоянно ни попълват знанията за този слой, често пъти мислено живеем там, но всъщност много малка част от всекидневието ни зависи от него.
Другият е светът на рекламите. Купете си тази кола, онова кафе, еди-кой си шампоан. Включваш телевизора и си казваш: а, значи трябва да съм пълна с пасти за зъби, за да не изоставам от живота. Всъщност аз обичам рекламите – гледам ги като произведение на изкуството. Но не приемам целта им. Нещо ти се внушава отнякъде, че трябва да е важно. Кое да ми е важно – горе битките над главата ми или какво да си купя?
Живеем на друго ниво и винаги съм искала това „друго” ниво някак да се опише. Да няма нищо общо с онова, което ни се внушава като важно.
Милена Ташева (един от организаторите):
„Невероятно удоволствие е да четеш обигран писател, който владее текста, води читателя, изненадва го на всеки ъгъл – сподели Милена. – На места успя да дръпне по оголени нерви… Липсват механичното писане и тази схематичност, която често се среща. Искрена книга, овладяно, красиво писане, висока литература.
Габриела Кожухарова: „Изгубих се в тази книга… Стилът е елегантен, прецизен, няма излишна дума или нагласено усещане. Овладян автор, с опит. Пише не само с емоция, но и с разум, с плам. Разказвачът умело се надсмива над героите, които са се самозабравили. А това означава, че на читателя ще му проблесне и дори да се разпознае в героите, ще си каже: я да спра да правя такива глупости…”
Катя Атанасова: „Разкази, които тръгват нанякъде, но после се оказва, че „някъдето” не е там точно, но винаги стигаш мястото на срещата с някого. Или с нещо. Невинаги знаеш откъде ще минеш, а понякога не виждаш видим път. Мога да кажа: Кристин пристигнах, обаждам ти се.”
Амелия Личева, литературен критик: „Кристин е писателка по призвание, знае да прави истории – тъжни, смешни, парадоксални, неочаквани, но истории с пълнокръвни персонажи, със сюжети. Не набляга на автобиографичното… чрез разказите си успява да каже много за днешния ни ден, да ни потопи в световете на мъже и жени, деца, старци, да ни накара да уголемим битието и всекидневието си, да ги разширим и докоснем трансцедентното… Оказваме се пред нови посоки, въоръжени с неочаквани възможности. Нищо не е докрай такова, каквото изглежда. Езикът й умее да бъде лаконичен, да напряга до непоносимост емоциите и в същото време с един детайл да ги преобръща. Едновременно национален, но и силно изкушен от техники на изразяването, които сдвояват оксиморона и му придават великолепна алегоричност. И всичко това с едно гостоприемство към читателите, които няма как да не се почувстват уютно и в него.”
Марин Бодаков: „Кристин е един идеално разпознаваем и идеално неподражаем писател. Хванах своето собствено име в 2 разказа, но общото между тях е друго – съдържат в своето заглавие думата тайна. Веднага се сещам за предишния сборник с разкази на Кристин „Тайният път на мастилото”. Тя винаги поставя въпроса, доколко ние сме изваяни от своите тайни. Можем ли да живеем със или без тайни? Дали тайна не значи понякога престъпление? Дали тъкмо престъпленията не ни сближават, а не друго? Доколко тайната кореспондира с истината, с искреността? В разказа „Тайният човек” главният герой – 58-годишният Марин, през цялото време живее с представата, че има тайна от жена си. Той е забравил тайната, но през цялото време жена му я е знаела. Това са двойните дъна на Кристин, за които аз съм й много благодарен. Елегантни разкази със силен трагизъм.”
